Проф. Иван Ангелов
член-кор. на БАН
Творчески постижения
на
Член-кор. д-р ик.н. Иван Ангелов
Роден съм на 6 септември 1934 г. Завърших гимназия през 1952 г. и висше образование във ВИИ „Карл Маркс” през 1957 г. Работих 4 години като икономист в Химкомбината в Димитровград. Постъпих в Икономическия институт на БАН през ноември 1960 г. Защитих дисертация за „кандидат на икономическите науки” в 1966 г. и за „доктор на икономическите науки” в 1986 г. Бях избран за ст. н. с. II степен в 1970 г., за ст. н. с. I степен в 1987 г. и за член-кор. на БАН в 1995 г. Работих в ООН 12,5 години и достигнах до директор на отдел „Глобални секторни проучвания” с 30 души изследователи в научния департамент на Организацията на Обединените нации за индустриално развитие (ЮНИДО) – Виена. Бях икономически съветник на трима български министър-председатели. Ползвам английски, руски, френски и немски. Усвоих стенография в гимназията и продължавам да я използвам активно. Притежавам добра компютърна грамотност. Имам повече от 350 научни публикации.
Когато се оценяват постиженията на наши учени в математиката, в химическите, физическите и други природни и технически науки обикновено се броят цитиранията в реномирани чуждестранни издания. В това има логика. Положението в икономическите науки, обаче е различно. България произвежда едва 0,09% от световния БВП, има още по-малък дял в световната търговия и е на 74о място по конкурентоспособност. България е незабележима и неразпознаваема на световната икономическа карта. Поради това броят на хората, които се интересуват от нашата страна и от наши икономически изследвания е нищожен. А броят на тези, които ни по
знават достатъчно добре, за да ни оценяват компетентно е още по-нищожен. Поради това цитиранията на наши икономисти, изследващи българската икономика са редки, не винаги компетентни и е рисковано по тях да се правят значими изводи.
Важно е какво ученият казва, а не къде го казва. Това ме кара да правя преки сравнения на мои научни позиции и изводи по особено важни проблеми на икономическата теория и практика, с позициите и изводите на световно известни учени, за да установя къде съм аз. Целта на настоящия раздел е да покажа какво съм постигнал по конкретни въпроси в икономическата теория и практика на фона на постиженията на световно известни учени и общественици. С малки изключения, в този и следващия раздел концентрирам вниманието си върху моите научни постижения за времето след 1995 г., когато бях избран за член-кор. на БАН.
1. Аз съм един от първите български икономисти, застъпил се публично за бързи и мащабни икономически реформи далеч преди промените у нас. На 30 април 1985 г. в доклада си на национална научна конференция в Дома на учените край Варна, отклонявайки се от предварително представения писмен текст приключих със следната мисъл: „Необходими са радикални икономически реформи. Ако те не бъдат предприети веднага съдбата на социализма като икономическа и политическа система е под въпрос”. В залата настъпи мълчание и смут, а заседанието беше прекъснато. Колегите ме осъждаха остро и ме предупреждаваха за сериозните последствия. Тогава бях ст.н.с. II ст. в Икономическия институт на БАН. При завръщането в София след два дни в. Работническо дело публикува реч на М. Горбачов, където присъстваше същата мисъл. Очевидно, Горбачов и неговите съветници са стигнали до същия извод по същото време. Това ме спаси от репресии, но бях подложен на психологически натиск. На 20 септември 1985 г. повторих същата мисъл във в. Труд с много по-широка аргументация и продължих да го правя през следващите години в списания и вестници (виж особено №№ 8 и 21, а също 9,10,13,18,19,23,27 и много други от представените по списъка публикации).
2.През 1990те, а и след това, критикувах много остро авантюристичния преход към пазарно стопанство у нас и в другите източноевропейски страни, натрапен ни от западните „експерти”; деструктивната роля на МВФ и Световната банка; шоковата либерализация; престъпната приватизация; превръщането на България в опитен полигон за крайно консервативни политики, което никой не би им позволил в техните страни; новото диво първоначално натрупване на капитали; подмяната на целите на икономическата политика (по-висока заетост, по-високи доходи, по-добро здравеопазване и образование, лична и имуществена сигурност и т.н.) с нейните средства (ниска инфлация, балансиран бюджет, нисък публичен дълг). За подробности виж представените публикации №№: 68, 75, 83, 84, 85, 115, 116, 118 ,126 ,127, 128, 129, 130, 131, 132, 133, 134, 135, 136, 202, 282).
Поради ограничените финансови възможности за доставка на западна и особено на американска литература, голяма част от техните изводи станаха известни у нас едва през втората половина на 90те години с появата на интернет. Тогава научих, че Дж. Стиглиц определя като един от фундаменталните пороци на прехода “confusing ends with means of economic policy”. На български - „подмяна на цели и средства на икономическата политика”, което аз използвах многократно в мои статии и изказвания през предходните години. Тогава разбрах, че съм достигал по свой път до същите най-важни изводи по трансформацията в България и Източна Европа до които са достигнали по това време най-видни световни учени лауреати на Нобелова награда по икономика, като Джоузеф Стиглиц, Майкъл Спенс, Джон Акерлоф и други световно известни учени икономисти (за допълнителна информация виж публикации № 27, 41 и други в моя сайт в интернет на адрес www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm).
3.През последните 20-30 години, в световната икономическа литература се говори предимно за важността на финансовата стабилност и това се налага в стопанската практика. Особено в страните от Източна Европа, чиято икономическа политика се правеше от МВФ и Световната банка. Международните институции се интересуваха и контролираха само финансови показатели и нито дума за социалните измерения на икономическото развитие.
Следейки новините на 7-8 май 2012 г. и особено за резултатите от изборите във Франция и Гърция най-силно впечатление ми направиха не резултатите, понеже ги очаквах, а реакцията на медиите у нас и в Европа. Коментаторите бяха много повече загрижени за реакцията на финансовите пазари, курса на еврото, борсовите котировки, поведението на инвеститорите, отколкото от реакцията на хората. Като че ли задължение на гласоподавателите беше да гласуват така, както е угодно на финансовите пазари, а не както диктуват техните собствени интереси. Подчертаваше се колко трудно щяло да бъде на новия френски президент да изпълни обещанията си да изведе страната от кризата, без да провежда политика на „затягане на коланите”. За медиите реформите са синоним на ограниченията, а влошаването на живота на хората било неизбежно. Гласоподавателите трябва да правят това, което е изгодно на финансовите пазари, на котировките на борсите, на рейтинговите агенции, а не за подобряване качеството на своя живот. Медиите уж винаги защитават демокрацията и са против диктатурата, а сега искат да ни наложат диктатура на финансовите пазари, която е не по-малко жестока от политическата диктатура.
За разлика от това доминиращо общо течение, аз от години застъпвах и продължавам да застъпвам тезата, че финансовата стабилност е важна за успешното развитие, но също толкова важна е и социалната стабилност. Защото без социална стабилност не е възможна трайна финансова стабилност. Защото без съгласието и подкрепата на населението никоя кардинална промяна в обществото и икономиката не може да успее. Защото това означава липса на справедливост и ражда отчуждение и апатия в обществото, изостря социалното напрежение. В много мои публикации настоявах човекът да бъде поставен във фокуса на икономическата политика. България сега е една от най-бедните и най-поляризираните страни в ЕС (публикации №№ 71- глава първа, т. 1.3.11., 77, 82, 83, 157- глава трета, т.3.5.1. в моя сайт). Виж също представените за конкурса публикации № 217, 233, 328, 333. Поради това е нестабилна и изостанала. През всичките тези години критикувах българските правителства, защото надценяват, дори фетишизират финансовата стабилност и подценяват, дори пренебрегват социалната стабилност.
Все в този контекст доказвах потребността от балансирано отношение на държавата към труда и капитала, а не фаворизиране на капитала, за сметка на бедните и среднодоходните групи, каквото правят нашите правителства през последните 23 години с инструментите на данъчната, осигурителната, митническата и друга политика (публикация № 303).
Напоследък тезата за еднаквата важност на финансовата и социалната стабилност се подкрепя от все повече автори, в т.ч. и от нобелови лауреати като Дж. Стиглиц и Пол Кругман, от други световно известни икономисти, от видни световни и европейски държавници и парламентаристи. Расте и натискът на народите за по-висока социална ориентация на икономическата политика. Неслучайно списание Time обяви ПРОТЕСТИРАЩИЯ за човек на 2011 година. Потвърждение на това са и настроенията на народите и държавниците в Европа. То важи и за резултатите от изборите за Президент и парламент на Франция и парламентарните избори в Гърция на 6 май 2012 г. Показателно е също, че след срещата между новия френски президент и германския федерелен канцлер на 15 май 2012 г. се очертава по-балансирана оценка за ролята на финансовата стабилност и растежа на производството и заетостта в социално-икономическото развитие в ЕС. Подобна преоценка се направи и на последната среща на Г-8 на 17-18 май в САЩ през пролетта на 2012 г. Такава относително балансирана политика се води и в САЩ през последните години.
4. През 1999 г. в доклада си „Икономиката на България на прага на новото столетие” (публикация № 172) направих първия в България опит да прогнозирам темповете на растеж на БВП през следващите 20 години и препоръчах подходяща за това икономическа политика. Тогава прогнозирах средногодишен растеж 4,0-4,5% за 2001-2005 г.; 4,8-5,2% за 2006-2010 г. и 4,5-4,8% за 2011-2020 г. Подобни прогнози бяха правени през следващите години от Световната банка и от ОИСР за други източноевропейски страни, без България, но с близки до нашите стойности. Ако сега се обърнем назад установяваме, че действителният средногодишен растеж на БВП у нас за 2001-2011 г. е много близък до прогнозирания тогава от мен.
Освен това, през втората половина на 1990те и началото на първото десетилетие на този век препоръчвах главното внимание на България да се насочи към подготовка за интеграция с Европейския съюз и да не отклонява вниманието си по второстепенни направления, каквото е така нареченото Черноморско икономическо сътрудничество. Възможностите за сътрудничество със страните от басейна на Черно море следва да се използват, но това не трябва да е за сметка на интеграцията ни с ЕС. Тази препоръка е валидна и сега. За подробности виж представените публикации №№: 86, 87, 89, 107.
През 1990те обръщах също специално внимание на огромните загуби, които България понесе от прилаганото икономическо и политическо ембарго срещу Югославия и отказа на западните държави да компенсират поне част от нашите загуби. Западът преследваше свои интереси и пренебрегваше тотално икономическите и другите интереси на съседните на Югославия държави. Ембаргото допринесе също и за развихряне на престъпността и корупцията в България. За подробности виж представените публикации №№: 80, 106, 163, 165, 166.
5. През 1999-2000 г. доказах, че за сближаването на България със средните показатели на ЕС по БВП на човек от населението и по производителност на труда са необходими поне 40-50 години при подходяща икономическа политика. До тогава подобни прогнози не бяха правени у нас. Това предизвика буря от негодувание всред българските политици и придворни икономисти, които смятаха, че то ще стане много по-скоро. За моите позиции по този въпрос виж представените за конкурса публикации с №№: 205, 206, 207, 199, 200, 201, 203, 204,210, 211, 212, 213, 216, 218, 222, 226).
През 2001-2003 и следващите години се появиха публикации от Австрийския икономически институт, Виенския институт за международни изследвания, на видните американски икономисти Стейнли Фишер, Джефри Сакс и А. Уорнър, които потвърдиха същите срокове за други източноевропейски страни, но и те не обръщаха внимание на България. През онези години видният италиански икономист Доменико Марио Нути, бивш професор в едно от най-реномираните в света Лондонско училище по бизнес (London Business School) отклоняваше всякакви сравнения с България, защото сме били „екзотичен случай”. Впоследствие се появиха такива публикации на Европейската комисия, на Световната банка, на ОИСР.
6. Далеч преди присъединяването на България към ЕС доказах за първи път у нас (с публикации през 1999-2000 г. и особено публикации №№ 25, 28, 29, 30 в моя сайт), че сумарните нетни ефекти за България от присъединяването ще бъдат негативни в краткосрочен хоризонт (3-5 години), постепенно ще се балансират в средносрочен хоризонт (6-8 години) и ще станат положителни в дългосрочен хоризонт (10-15 и повече години). От представените за конкурса публикации виж №№: 161, 173, 174, 175, 181, 182, 183, 184, 186, 188, 196, 197, 198, 219, 220, 223, 224). Това беше посрещнато с негодувание от нашите управленски среди. Още тогава обосновах общата равносметка, че България трябва да се присъедини към ЕС, защото няма друга разумна икономическа и политическа алтернатива.
Малко по-късно същата прогноза за първоначални нетни загуби и последващи изгоди от присъединяването беше направена от Виенския институт за международни изследвания (WIIW) общо за страните кандидати. И тя беше посрещната с опровержения от Брюксел, но се потвърди. Моята оценка се потвърждава сега и за България ако нашата годишна членска вноска се сравнява с получаваните по години средства от структурните фондове на ЕС.
7. Още през 90те години пръв стигнах до извода, че българската икономика се нуждае от дългосрочна стратегическа концепция и приоритети с хоризонт от поне 15-20 години. Със съгласието на Научния съвет на Икономическия институт на БАН създадох научен колектив в 1992 г. и станах основен автор на първата у нас „Стратегия за догонващо икономическо развитие на България до 2020 година”, публикувана в 2003 г. (публикация № 43 в моя сайт) и публикации №№ 110,111 и 261 от представените за конкурса. Въведох пръв у нас и обосновах понятието „ускорено догонващо икономическо развитие”, като единствен подход за преодоляване на вековната ни изостаналост. След това въведох и „стъпка на догонването” - контролен измерител за скоростта на сближаване на нашата икономика със средните показатели на ЕС. Там доказах, че ако се прилага препоръчаната от нашия колектив икономическа политика и при благоприятни вътрешни и външни икономически и други условия, към 2020 г. България може да постигне 50-55% от тогавашния БВП на човек от населението на ЕС-15, а към средата на 21то столетие - 75-80%. Прогнозите пак бяха посрещнати с негодувание от българските власти, които смятаха (без да доказват), че това може да стане много по-скоро.
Нашите разработки се появиха далеч преди да се заговори в ЕС в края на 2010 г. за Стратегията „Европа 2020”. Показателно е, че Европейската комисия избра същия хоризонт за своята стратегия – 2020 г., който беше избран преди това от нас. Макар и направени седем години по-рано, нашите заключения съвпадат по дух и по препоръчаните основни направления за дългосрочно развитие със стратегията „Европа 2020”.
8. В 2006 г., преди присъединяването ни към ЕС направих комплексен анализ на степента на готовност (и по-точно – неподготвеност) на България за членство в ЕС. Показах 15 силни и 37 слаби стартови позиции на страната като бъдещ член на ЕС, свързаните с това големи трудности, които ни предстои да преодоляваме и икономическата политика, която трябва да прилагаме, за да смекчим негативните последствия от неподготвеността си (представена публикация № 222, глава първа, т. 1.1.), а също публикации 42, 72 и 76 в моя сайт. За още повече допълнителна информация по подготовката за присъединяване към ЕС виж представените за конкурса публикации №№:161, 173, 174, 175, 181, 182, 183, 184, 186, 188, 196, 197, 198, 219, 220, 223,224).
Изминалите години потвърдиха моите оценки. Четири години по-късно – в началото на 2010 г. Оли Рен (комисар по разширяването при нашето приемане в ЕС), сега заместник-председател на Европейската комисия официално призна в интервю за белгийския вестник Libre Belgique, че са прибързали с приемането на България и Румъния в ЕС и че тази грешка не бива да се повтаря. Впоследствие такива признания направиха и други европейски ръководни дейци във връзка с приемането ни в Шенген.
9. На 22 декември 2008 г. изпратих открито писмо до тогавашния министър председател Сергей Станишев (публикация № 115 в моя сайт) и № 221 от представените за конкурса публикации), в което поставих диагноза на започналата криза в България – криза на недостатъчно търсене и препоръчах цялостна антикризисна програма. Същността на краткосрочните мерки се свеждаше до прилагане на мека парична и активна бюджетна политика за стимулиране на вътрешното домакинско, държавно и инвестиционно търсене. 23 дни по-късно - на 14 януари 2009 г. Нобеловият лауреат проф. Пол Кругман изпрати открито писмо до новоизбрания президент Обама (публикация № 116 в моя сайт), което съдържа диагноза на кризата в САЩ и предложения за антикризисни мерки. Сравнението на двете писма показва съвпадение на диагнозите за кризата и насоките на антикризисните мерки. Това не означава, че той се е повлиял от моето писмо, изпратено 23 дни по-рано. Той едва ли е знаел за мен и моето писмо. Важното в случая е, че двама икономисти (единият нобелист) в различни страни по свой път, независимо един от друг са стигнали до еднакви заключения и препоръки по едни и същи фундаментални проблеми на кризата. Това е по-ценно за мен от десетки цитирания в публикации.
10. В мои публикации през 2010-2012 г., като потвърждавам правилността на политиката на световните лидери за намеса на държавата за стимулиране на вътрешното търсене, поставих многократно въпроса: до кога трябва да продължава тази помощ, кога и как следва да се прекрати и да се премине към нормален режим на функциониране на икономиката. Моята позиция беше и остава следната: помощта на държавата трябва да продължава с постепенно затихване и да бъде прекратена само когато икономиката излезе окончателно и необратимо от кризата и постигне стабилен и висок растеж. За по-голяма образност правех сравнение с опасността от преждевременно прекратяване на лечението на пациент преди да е оздравял окончателно. Тази разумна политика не беше приложена в Европа през 2010-2011 г. Консервативните ръководители на ЕС и на най-големите европейски държави наложиха преждевременно прекратяване на стимулите и рязък обрат към рестриктивна политика. Това (а не дълговата криза в Гърция) доведе Европа до настоящата рецесия. Ако тази политика продължава Европа е изправена пред години на стагнация и рискува да загуби цяло десетилетие в икономическото си развитие.
За осигуряване на допълнителни ресурси за такава държавна помощ на българската икономика предлагам цял пакет от мерки, между които отмяна на съществуващите „плоски” 10 процентни преки данъци и въвеждане на умерено прогресивни данъци с необлагаем минимум и четири нива на облагане: 10, 15, 20 и 25%; повишаване на ДДС върху хазартната дейност от 7% на 20% и върху вноса на екстравагантни луксозни стоки от 20% на 25%. За стимулиране на вътрешното производство предлагам подпомагане на бедните и на средно доходните групи в чиято потребителска кошница преобладават местни стоки, освобождаване от корпоративен данък на реинвестираната част от печалбата за срок от 10 години и нисколихвено държавно кредитиране на малкия и среден бизнес (представена публикация № 326).
В актуализирания междинен Световен икономически обзор на МВФ от 24 януари 2012 г. и в редовния Световен икономически обзор на МВФ от 17 април 2012 г. се застъпва същата позиция. За опасностите пред икономиката предупреди и главният икономист на МВФ Оливиер Бланшард, който посочи, че сме изправени пред “rollercoaster” (непредвидими резки сътресения). Той също предупреди срещу програмите за ограничения в повечето европейски страни и препоръча по-големи разходи, финансирани с повишение на данъци, за да се поддържа вътрешното потребление, а чрез него - „тик-такането” на растежа, както той се изразява. Данъците върху доходите на най-богатите се повишават сега в повечето развити страни както по финансови, така и по социални съображения.
На 7 май 2012 г. в своето слово в Цюрихския университет (Швейцария) г-жа Кристин Лагард – управляващ директор на МВФ между другото каза: „Искам да спра вниманието ви върху главното икономическо предизвикателство пред света – как да се върнем към солидния, устойчив и балансиран растеж, който осигурява по-добро бъдеще за всички. Днешната световна икономика се нуждае от висок и по-качествен растеж. Постигането му зависи от избора на правилна комбинация от политики. С погрешни политики рискуваме да загубим десетилетие на растеж (подчертаването е от мен – И.А.), поколение от млади хора и възможности да поставим световната икономика на сигурна основа”. По-нататък, като говори за високата обща и младежка безработица в резултат на сегашната политика, тя казва „Това е потенциална катастрофа – в икономически, социален и хуманитарен смисъл”.
Проф. Лионел Самърс, бивш министър на финансите при президента Клинтън, до преди година главен икономически съветник на президента Обама и сега професор в Харвард в статия във в Файненшъл Таймс от 25 март 2012 г. обосновава същата позиция. Правейки аналогия с пациента той пише: „Възстановяващият се пациент, който не завърши пълния курс на лечението си, поема голям риск за своето здраве. Същото е с икономиката...”. Такава позиция споделят и нобеловите лауреати Джоузеф Стиглиц и Пол Кругман, световно известните икономисти Нуриел Рубини, Кенет Рогоф (бивш главен икономист на МВФ) и много други.
Това покритие на възгледите ни по толкова важен теоретичен и практически проблем на макроикономическото управление също е показателно. За подробности виж публикации № 199 и 200 в моя сайт и №№ 326, 328 и 329 от представените публикации.
11. В контекста на дискусиите през 2011 по причините за дълговата криза в ЕС и за необходимостта от по-бърза интеграция във фискалната област, се застъпвам за ускорени мерки за сближаване на бюджетните системи на страните членки, в това число и на данъчните им системи. Защото сегашната данъчна система на България се разминава силно с тази на европейските страни. Тя е не само антисоциална, но и антиевропейска, понеже прилага данъчен дъмпинг срещу европейските страни. Препоръчвам ускорена интеграция на паричната и на бюджетната политика на страните членки, в т.ч. сближаване на структурите на данъчните системи, на данъчните основи, на данъчните ставки, в разпределението на данъчното бреме между социалните групи и т.н.
Препоръчвам също, симетрично на Европейската централна банка, в недалечно бъдеще да се създаде общо Министерство на финансите на ЕС (или на еврозоната), с ясно определени функции и взаимоотношения с националните министерства на финансите на страните членки. Критикувам като антиевропейска сегашната позиция на българското правителство - в документа за Фискалния съюз да не се предвижда глава за интеграция на икономическата политика в еврозоната и в ЕС, в това число политика за стимулиране на икономическия растеж. Такъв раздел е необходим за провеждане на координирана политика за възобновяване и ускоряване на икономическия растеж. Защото без растеж не е възможна стабилизация на бюджетните системи и повишаване способността на страните да обслужват държавния си дълг.
В американската и европейската икономическа литература, в ръководните среди на ЕС и на големите страни членки на ЕС напоследък се чувства все по-голямо разбиране на тези фундаментални потребности. Новият френски президент обяви, че на първата им среща с германския канцлер ще настоява за обособяване на такъв раздел в Пакта за финансова стабилност. На 23 и 24 май 2012 г. се проведе неформална среща на Европейския съвет за обсъждане на мерки за стимулиране на икономическия растеж при запазване на финансовата стабилност. Американски икономисти дори предсказват разпад на еврозоната и изчезване на общата валута ако не се вземат бързи мерки за ускоряване на интеграцията. Нобеловият лауреат проф. Пол Кругман потвърждава същото в статията си „Икономическото самоубийство на Европа” във в. Ню Йорк Таймс от 15 април 2012 г., където не изключва дори провал на еврото и разпадане на еврозоната. На 8 май 2012 г. Нуриел Рубини заяви по CNBC: „Европа ще бъде щастлива ако се ограничи със стагнация, като Япония, за следващите 10 години”. Той смята, че еврозоната ще се разпадне накрая и очаква две или три страни членки да я напуснат през следващите години. За подробности виж №№ 240, 303 и 328 от представените публикации.
12. Важно е да си изясним ролята на собствеността и на конкуренцията в съвременното икономическо развитие. От 20 години сме свидетели на фетишизиране на частната собственост по подобие на фаворизирането на държавната собственост преди 25-30 години. През последните 10-15 години писах многократно, че частната и държавната собственост трябва да са равнопоставени пред закона, да се състезават под икономическото слънце и да доказват правото си на съществуване. Те трябва да се оценяват според приноса им за подобряване качеството на живота на хората, а не по прилагания в миналото критерий за „степен на обобществяване”.
Наивно е да се приема, че частната собственост е синоним на рационалност, ефективност и порядъчност. Има много доказателства за нейното икономически нерационално, нехуманно и в грубо нарушение на законите поведение: технологичните и жилищните балони, които доведоха до световни кризи през последните десетилетия; гигантските злоупотреби със стотици милиарди спестявания на милиони граждани в частни финансови институции; многомилиардните трансфери на руски олигарси в чужбина за покупка на футболни клубове, суперекстравагантни яхти, луксозни резиденции, при повече от скромен жизнен стандарт на много десетки милиони руски граждани; нерационално насочване на огромни ресурси със съмнителен произход за презастрояване на курортни комплекси в Испания, Португалия, Италия, България и други страни; нерационално насочване на инвестициите от частния капитал, особено в бедни страни като България – за екстравагантни резиденции у нас и в чужбина, суперлуксозни лимузини, ценни книжа в други страни и депозити в наши и чужди банки, въпреки забраните на закона; изнасянето от гръцки богаташи на около 200 млрд. евро в швейцарски банки (според президента на Европейския парламент Мартин Шулц) за избегване на последствията от кризата; огромни незаконни трансфери на печалби от чуждестранни капитали в офшорни зони и други изгодни убежища за избегване на данъчно облагане, а също и от по-бедни страни към компаниите майки в развитите страни и неплащане на данъци на държавите-домакини; масово неплащане на дори и най-ниски корпоративни, подоходни и имуществени данъци, а също и ДДС и акцизи; забавяно с месеци, а в някои случаи и с години, превеждане на заплати и осигурителни вноски на персонала; уреждане на просрочени взаимни задължения чрез заплахи, пожари, побоища, отвличания, убийства; мащабни злоупотреби с качеството на продукти и услуги във вреда на здравето и живота на потребителите в името на бързите и високи печалби и т.н. С арогантното си поведение и масовото нарушаване на законите частният сектор все повече се дискредитира в обществото. С поведението си капиталистите като субекти дискредитират капитализма като система. Тази оценка намира нарастваща подкрепа и в икономическата литература през последните години.
Стопанската история показва, че основният двигател за социално-икономическия прогрес на обществото е лоялната конкуренция между равнопоставени пред закона стопански субекти, независимо от формите на собственост. Приватизацията на монополни и силно социално ориентирани стопански дейности (водоснабдяване, електроразпределение и електроснабдяване, топлофикация, газоснабдяване, снегопочистване и чистота, здравеопазване, вътрешно градски транспорт и др.) в Източна Европа и в България през последните 20 години се провали и следва да бъде прекратена. По-добре е те да функционират като държавни, общински и кооперативни стопански субекти под непосредствен обществен контрол. Всеки монопол е лош, но частният е най-лош.
Акционерните дружества трябва да обслужват както интересите на акционерите, така и на заинтересованите групи: общините на чиято територия функционират техните предприятия; местното население, което им осигурява работна сила и услуги; редовните доставчици на компоненти, суровини и материали; редовните клиенти - получатели на полуфабрикати или готова продукция; транспортните, ремонтните и други обслужващи фирми. И разбира се, трябва да служат лоялно на обществото. Желателно е да се въвежда все по-широко участие на работниците и специалистите в акционерния капитал и в управлението на компаниите.
Държавата трябва да провежда балансирана политика спрямо труда и капитала, защото те са взаимно зависими, необходими на обществото и следва да си сътрудничат. Конфронтацията между тях създава повече проблеми, отколкото решава. Тя е вредна за обществото. Държавата трябва да е обективен арбитър при конфликтни ситуации между тях и да налага съблюдаването на закона. Най-важните държавни решения, засягащи развитието на икономиката и живота на хората да се вземат с участието на представители на учените, на синдикатите, организациите на работодателите, на пенсионерите и други влиятелни неправителствени организации. Виж например № 328 от представените публикации.
13. През 2009-2012 г. критикувах многократно рестриктивната икономическа политика на ръководителите на ЕС и на някои страни членки, забавеното решаване на дълговите проблеми, бавната интеграция в ЕС, надценяването на финансовата и подценяването на социалната стабилност, постепенния демонтаж на Европейския социален модел, погрешната политика за излизане от кризата, довела Европа до сегашната рецесия. Предупреждавах, че липсата на мерки за отстраняване или поне смекчаване на тези недостатъци може да има много сериозни последици за бъдещето на общността (виж №№ 157, 185, 189, 259, 271, 272, 298, 299, 306, 307, 309, 313, 316, 317, 319, 321, 322, 328 и 330 от представените публикации. Изброените мои критики и опасенията ми за последствията сега се потвърждават.
Председателят на Европейския парламент Мартин Шулц, цитиран от Уолстриит джърнал, заяви на 25 април 2012 г.: „За пръв път в историята на Европейския съюз разпадането му се превръща в реален сценарий”. Като използва данни на МВФ, проф. Лоуренс Самърс изчислява, че при слабо търсене и лихва близка до нулата ( както е в повечето развити страни – бележката моя) един процентен пункт намаление на бюджетните разходи спрямо БВП, снижава икономическия растеж с 1,5%. Според него, ограничителните мерки на национално ниво ще бъдат контрапродуктивни за кредитоспособността. В най-новата си книга от началото на май 2012 г. „Прекратете тази депресия сега!” Пол Кругман изчислява, че окастрянето на правителствените разходи с едно евро намалява дълга с около 40 цента в краткосрочен хоризонт и поражда загуба на продукция с 1,25 евро”. Пак там той пише: „Прилагането на ограничителна политика при спадаща стопанска активност е самоубийствено, понеже задълбочава икономическите болки и може да предизвика дори увеличение на дълга”.
В статията си „Годината на рационален песимизъм” от април 2012 г. Дж. Стиглиц пише: „Европейските ръководители разбраха, че ограниченията ще означават по-нисък растеж – и наистина, рецесията е все по-вероятна. Задлъжнелите страни в еврозоната няма да са в състояние да обслужват дълга си без растеж. Те обаче не правят нищо за стимулиране на растежа. Те са в спиралата на смъртта... Меко казано, политическият отговор продължава да е твърде малък и твърде забавен. Най-вероятният сценарий е: ограничения (austerity), по-слаби икономики, повече безработица, продължаващи дефицити... Казано накратко – повече смущения”. В най-новата си статия „Денят на разплата” Стиглиц пише: „Денят на разплата – когато еврото се срине или Европа предприеме решителни действия то да заработи – може да настъпи през 2012, но е по-вероятно да не настъпи. Европейските лидери ще направят всичко възможно за отлагане на този ден на разплата. Европа ще страда от това, а също и целият свят”.
В статия от 13 април 2012 г. „Европейската къса ваканция” Нуриел Рубини пише: „Проблемът е, че еврозоната има стратегия за ограничения, но няма стратегия за растеж. А без това, всичко, което има е стратегия за рецесия, която прави ограниченията и реформите осъдени на провал. Защото ако производството продължава да се свива, процентите на бюджетния дефицит и на задлъжнялостта ще продължават да растат до непоносимо ниво. Нещо повече, социалните и политическите уязвимости ще стават в крайна сметка поразителни... Без по-мека парична политика и без по-малки фискални ограничения еврото няма да отслабне, външната конкурентоспособност няма да се възстанови и рецесията ще се задълбочи. Без възобновяване на растежа, не след години, а през 2012 – дисбалансите ще станат още по-трудно поносими. Повече страни от еврозоната ще бъдат принудени да преструктурират своите дългове и в крайна сметка някои ще решат да напуснат паричния съюз”.
В изявление пред агенция Блумбърг в края на април 2012 г. Пол Мартин, бивш дългогодишен министър на финансите на Канада, превърнал силно дефицитния й бюджет в бюджет с излишек, казва: „Намаление на бюджетния дефицит не е възможно против волята на хората... Намалението на дефицита трябва да се съчетава с растеж. Сега е очевидно, че Европа не успя да постигне такъв баланс”.
14. От 2010 г насам критикувам остро деструктивната роля на трите световни рейтингови агенции. Те се превърнаха в инструменти за реванш на паразитния финансов капитал, който предизвика кризата в 2008 г. Шумното публикуване на все по-ниски рейтинги на държави и предупрежденията за предстоящото им намаляване за други държави или групи държави в еврозоната 5-10 дни преди те да са приели и оповестили антикризисните си мерки, засилваха недоверието, пораждаха паника във финансовата общност и затрудняваха още повече задлъжнелите страни. Това системно манипулиране на финансовите пазари се превръщаше в косвени призиви за финансова дестабилизация на отделни държави и дори на ЕС.
Един от последните примери за такова деструктивно поведение е решението на Standard & Poor’s от 26 април 2012 г. да понижи кредитния рейтинг на Испания с два пункта, защото щяла да бъде затруднена да обслужва дълга си в бъдеще, поради довелата я до рецесия рестриктивна политика. А Испания предприе такава политика главно под натиска на рейтинговите агенции, ЕЦБ и МВФ. На 30 април Standard & Poor’s намали рейтингите и на 7те най-големи испански банки. Към средата на юни 2012 г. последва намаление на рейтингите на голяма група испански банки. Явно искат да превърнат Испания във втора Гърция с много по-тежки последствия за Европа.
Кой е дал право на чисто меркантилни, неконтролирани от обществото и вече дискредитирани частни агенции да манипулират активно световните финансови пазари, да се самообявяват за притежатели на истина от последна инстанция, да диктуват икономическа и финансова политика на суверенни държави и дори на ЕС? На кого служат тези агенции? Те стават все по-опасни за световната икономика и за живота на стотици милиони хора. Представяте ли си накъде се движи светът ако такива частни агенции изтласкват легитимните национални и наднационални институции от управлението на икономиката и го поемат в свои ръце (публикация № 199 в моя сайт или публикация № 328 от представените за конкурса).
В световните научни и стопански среди расте тревогата и недоволството от това поведение на рейтинговите агенции. На 11 ноември 2011 г. еврокомисарът Мишел Барние призова към ограничителни мерки спрямо тези агенции, в т.ч. да се забрани публикуването на оценки за държави в сложна ситуация. Въпреки съпротивата на финансовия капитал, се надигат все повече гласове за засилване на обществения контрол върху дейността на агенциите, за повишаване на тяхната отговорност, за създаване на независима европейска рейтингова агенция.
В контекста на дискусията по дълговата криза в ЕС през юли-август 2011 г. сочех, че една от причините е деструктивната роля на рейтинговите агенции. Препоръчвам цялостна преоценка на статута и функциите на трите рейтингови агенции, засилване на обществения контрол и отговорност на тези агенции, да се ограничи публикуването на рейтинги за отделни държави в сложни за тях ситуации, с които още повече се усложнява обстановката и затруднява вземането на стабилизиращи мерки, ограничаване на фетишизирането на техните оценки, евентуално създаване на независима Европейска рейтингова агенция.
15. През последните десетина години се занимавам активно с прогнозиране на икономическите процеси в България. От няколко години правя сравнителни анализи на моите прогнози за българската икономика с тези на Европейската комисия (ЕК), на МВФ, на Световната банка и други. Най-много такива анализи съм правил с прогнозите на ЕК.
Във всички случаи установявам, че моите прогнози за България са по-точни и с по-далечен хоризонт от тези на ЕК. Например в последната есенна прогноза на ЕК от ноември 2011 г. се очаква растеж на БВП за 2012 г. 2,3%. По същото време (на 16 ноември 2012 г.) аз прогнозирах следното: „очаквам спад на БВП в България между 0,5 и 1,0% и в най-добрия случай – нулев растеж”. В междинната си прогноза от февруари 2012 г. ЕК промени очакванията си за растежа на БВП за 2012 г. на 1,4%. В редовната си пролетна прогноза през май 2012 г. я промени отново на 0,5%. По предварителни данни на НСИ растежът на БВП през първото тримесечие на 2012 г. е бил 0,5%. Всички важни показатели до сега подсказват по-нататъшно влошаване през следващите тримесечия. Това ми дава основание да очаквам пълно потвърждение на моята прогноза и пълно разминаване с прогнозата на ЕК (за подробности виж №№ 316, 317, 320, 322, 325, 332, 333 от представените за конкурса публикации).
16. През последните 30-35 години мои изследвания са публикувани от ООН (на английски, френски, испански, арабски), в САЩ (по икономическите реформи в Източна Европа и по глобализацията), от Икономическата комисия на ООН за Европа (семинар в Унгария), в Русия (от Икономическия институт на Руската академия на науките), в Германия (Sud-Ost Europa Institute), Великобритания (сп. Central Banking), в Австрия – Виенския институт за международни сравнения (WIIW), в Япония (Японски иститут за международни отношения), в Сърбия (Белградски университет), в Словения, в Македония (съвместна научна конференция с Македонската академия на науките в Скопие).
Забелязал съм около 50 цитирания на мои трудове в чужбина (без това да е изчерпателно) и много стотици (поне 600) цитирания в България. Не водя сметка за тях, поради посочените в началото причини. Най-видни икономисти като нобеловите лауреати А. Сен, Дж. Стиглиц, М. Спенс, Дж. Акерлоф, П. Кругман; световно известни икономисти като Л. Самърс, Н. Рубини, К. Рогоф, О. Бланшард, Дж. Сакс, Н. Такенака, Х-Б Син, А.Шенг, Я. Бхагвати и много други правят важни икономически диагнози, прогнози и други фундаментални оценки не само в монографии и реферирани списания, но и в кратки статии в Project Syndicate, в нереферирани списания и във вестниците”.
3. Други научни и професионални постижения
1.Работил съм 12,5 години в ООН. Аз съм първият българин назначен за директор на отдел за Глобални секторни изследвания (с 30 изследователи) с ранг D-1 към Научно-изследователския департамент на ЮНИДО (Организация на обединените нации за индустриално развитие) във Виена. Освен научното ръководство на отдела, участвах и в конкретни изследователски проекти.
2. Бях ръководител на международен колектив и един от основните автори на първата методика на ЮНИДО за определяне икономическата ефективност на индустриални инвестиционни проекти – 1980 година (Manual for Industrial Project Evaluation), публикувана от ООН на английски, френски, испански и арабски език. Впоследствие, по икане на правителствата на Югославия и Турция, беше дадено разрешение за превеждането й съответно на сърбо-хърватски и турски език (виж публикация №14 от представените за конкурса). Въз основа на нейните модерни принципи (анализ на парични потоци, дисконтиране към осъвременена стойност и т.н.), след завръщането ми в България с мое участие беше изработена модерна българска методика за оценка на икономическата ефективност на инвестиционни проекти.
През първата половина на моя творчески живот работех главно по проблематиката на икономическата ефективност. Започнах с докторска дисертация по „Икономическа ефективност на автоматизацията в химическата промишленост” (публикация № 1 в моя сайт в интернет), която защитих през 1966 г. и постепенно разширих обхвата до секторно и национално равнище (публикации №№ 2, 3, 4, 5 в моя сайт). С тези и много други публикации участвах в конкурса за член-кор. на БАН през 1994-1995 г. ( публикации №№ 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 9, 10, 15, 16, 17 и редица други).
Трудностите с които се сблъсках при изготвянето на модерна методика за определяне икономическата ефективност на инвестиционни проекти у нас след завръщането ми от ООН, ме убедиха окончателно, че системата на централно административно управление не се интересуваше от новости. Следователно, трябва да се промени системата. Така се преориентирах трайно към новата проблематика – теория и практика на икономическите реформи в България и другите страни от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) - (публикация № 6 в моя сайт) и до сега).
3. Както посочих по-горе в раздел 2., бях един от първите български икономисти, застъпил се публично за бързи и мащабни икономически реформи. След доклада ми на 30 април 1985 г.(виж т. 1. от втори раздел), на 20 септември 1985 г. продължих със статия във в. Труд с много по-широка обосновка. Аргументирах се защо трябва да се разреши частна стопанска дейност, конкуренция в производството и търговията, да се допускат фалити на неефективни предприятия, да се толерира нормална безработица, да се премине към регистрационен вместо разрешителен режим за начало на частна стопанска дейност и т.н. Подобни публикации имах и след това във в. Труд през юли 1986 г., във в. Поглед през юли 1987 г., а също и в други вестници и списания (виж публикации №№: 8, 9, 10, 13, 18, 19, 21, 23, 27, 28, 29, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 39, 40, 42, 43, 44, (разработки за министър-председателя от № 45 до №62), 63, 64, 66, 76, 77, 78 и т.н.).
Сега е лесно да се критикува тоталитарният режим и централното административно планиране, но тогава това беше опасно и беше нужен висок професионализъм и граждански кураж, за да се изкаже и защити публично такава позиция. За разлика от икономистите в Югославия, Унгария и Полша, голямото мнозинство от българските икономисти тогава пригласяха сервилно на управляващите. Само няколко души имаха куража да настояват публично за радикални икономически реформи. Аз бях един от тях.
4.Бях един от основните автори (на заключителния стадий от 4 души – двама икономисти и двама юристи) на Указ 56 за стопанската дейност от 1988 г. с който за първи път у нас беше направен пробив в системата на централното планиране и даден простор за развитие на частна стопанска дейност, за конкуренция, предприемчивост, фалити на неефективни предприятия и т.н.
На 10 март 1989 г. в. Financial Times писа: «С действие, което изненада западните наблюдатели, България въведе една от най-всеобхватните и подробни реформи в Източна Европа. В изключително интервю (exclusive interview) наш представител за Източноевропейските пазари разговаря с главния архитект на реформата (prime architect of the reform), Иван Ангелов»(виж представената публикация № 339).
С влизането на Указа в сила в продължение на една година бяха регистрирани 250-300 хил. малки частни фирми за стопанска дейност. За времето си Указ 56 беше революционен стопански документ, резултат на големи усилия от ограничен кръг политици и икономисти - реформатори.
5. Бях ръководител на голям научен колектив и основен автор на ежегодни публикации по хода на икономическите реформи в България от 1992 до 2006 година. През първите осем години под общото заглавие Икономиката на България правехме ежегодни оценки за хода на икономическите реформи и пълзящи прогнози за икономическото развитие на България с 3-годишен хоризонт в обем около 130-180 стандартни страници всеки, които бяха публикувани като големи приложения във в. Пари (публикации №№ 7, 8, 9, 11, 12 в моя сайт). Виж също представените за конкурса публикации №№: 70, 72, 73, 90, 112, 120, 137, 140, 148, 167, 178, 193). Впоследствие увеличихме хоризонта на прогнозите до 10, а след това до 20 години.
С отправянето на поканата от ЕС към България през 1999 г. за преговори за присъединяване преминахме към нова серия от публикации с общ обхват на проблематиката – Икономиката на България и Европейският съюз. Началото положихме в 2001 г. с публикация за предприсъединителния период (публикация № 25 в моя сайт), а в 2003 г. - Стратегия за догонващо икономическо развитие на България до 2020 година (публикация № 43 в моя сайт). Виж също представените публикации №№ 205, 206, 207, 210, 212, 222, 231, 110, 111, 261.
Тези разработки ни създаваха сериозни проблеми с властите, защото почти всичките ни оценки за реформите и прогнозите ни за развитието се различаваха от официалните, макар че се потвърждаваха. През 1993 и 1998 г. тогавашни министри и един министър-председател дори упражняваха натиск върху ръководството на БАН за моето уволнение, за разпускане на нашия колектив и дори за закриване на Икономическия институт на БАН, защото сме „тревожели спокойствието на българите”. Председателите на БАН по онова време (акад. Малиновски и акад. Юхновски), обаче ни защитиха.
6. От януари до април 1995 г. бях гостуващ професор в Японския институт за международни отношения. Мой научен консултант беше проф. Йошиаки Нишимура от Института за икономически изследвания при университета Хитоцубаши. Главна задача на моето пребиваване в Токио беше да се запозная със следвоенната икономическа политика на Япония. В резултат на това подготвих обширен научен доклад (около 100 стр.) на английски на тема „Следвоенната стопанска политика на Япония – поуки за България”. Докладът беше приет с висока оценка от Научния съвет на Японския институт за международни отношения и публикуван от тях. След завръщането ми в София го преведох на български и беше публикуван като голямо приложение на в. Пари (публикация № 10 в моя сайт, а също и представените публикации №№ 113 и 114).
Изследването ми съдържа 14 поуки за България от японската следвоенна стопанска политика, основана на следните принципи:
Тези поуки бяха доведени до знанието на българските политически, стопански и научни среди, но останаха глас в пустиня. Поуките от Япония не бяха разбрани и приложени по подходящ начин при осъществяването на българската трансформация. Българските политици не пожелаха да се поучат от японския опит. Напротив, те предпочетоха да правят обратното на това, на което ни учеше опитът на Япония. То може би обяснява и част от причините за нашия провал по времето на така наречения преход.
За правилното разбиране на концепцията на японската трансформация и на нейните резултати трябва да се знае, че тя е била замислена и на ранните етапи (по време на военната окупация и след нея), осъществявана под прякото ръководство и с участие на многобройни американски екипи от цивилни експерти. Икономическата част от тези екипи е била доминирана от големи американски специалисти от кейнсианската школа, преобладаваща в САЩ през 40-60-те години на миналия век. Това предопределя цялостната философия на японската трансформация и нейния голям успех. Ако МВФ и Световната банка прилагаха спрямо Япония след Втората световна война същите критерии, каквито приложиха спрямо България и другите източноевропейски страни през 90-те години, основани на консервативни икономически школи, Япония нямаше да бъде допусната в тези световни институции и едва ли щеше да постигне известното „японско икономическо чудо”. Същото важи и за другите „икономически тигри” от източна и югоизточна Азия.
7. През първите дни на ноември 1996 г. публикувах статия във в. Пари „Българската икономика е в тотална криза” (виж представените публикации №№ 134 и 135). Там обосновах потребността от въвеждане на режим на валутен борд. Няколко дни по-късно в София пристигна началникът на Европейския отдел на МВФ Майкъл Деплер с писмо от тогавашния управляващ директор на МВФ М. Камдесю до нашия президент за въвеждане на режим на валутен борд. За онова време прилагането на такъв режим беше неизбежно и решението за неговото въвеждане бе взето от правителството на Виденов в края на ноември - началото на декември 1996 г., а конкретните му механизми бяха разработени от експерти на МВФ. У нас и сега се разпространяват митове за ролята на американския проф. Стив Ханке като „баща” на валутния борд в България. В това няма нищо вярно.
На научна конференция в Икономическия институт на БАН през м. Май 1997 г. в моя основен доклад беше подчертано, че този режим е необходим за следващите 3-4 години (публикация № 13 в моя сайт и № 144 в представените за конкурса публикации). Той обаче изчерпа възможностите си и през последните 7-8 години повече вреди, отколкото помага на българската икономика. Отдавна предупреждавам, че този режим ограничава възможностите на държавата да управлява икономиката гъвкаво; лишава я от собствена парична политика; намалява конкурентоспособността на нашите продукти поради трайно фиксирания валутен курс; ограничава потенциала ни за износ; влошава търговската и текущата сметка; спомага за увеличаване на брутния външен дълг; намалява съпротивителната сила на икономиката спрямо външни шокове и увеличава нанасяните от тях поражения; допуска се дълбок спад на стопанската активност в кризисни ситуации и т.н.
С твърдо фиксирания си валутен курс от 1 юли 1997 г. България отдавна търпи големи загуби. Те възлизат на 90-100 млн. долара пропуснат износ годишно, десетки хиляди загубени работни места, пропуснати доходи и постъпления в бюджета за десетки милиони лева всяка година. Валутният борд прави икономиката по-уязвима на кризи и затруднява излизането й от тях. Неслучайно от около 200 държави в света само 4 (България, Литва, Естония и Латвия - частично) и един протекторат (Босна и Херцеговина) прилагат този примитивен режим. Ако беше ефикасен щеше да бъде прилаган широко по света.
Положението в Литва, Латвия и Естония от средата на 2008 г. насам потвърди моите опасения. Същото се случва и в България и аз предупреждавах за това в много публикации и публични изказвания през последните десетина години у нас, а също и в статия за въвеждане на управлявано плаващ валутен курс в списанието Central Banking (издавано в Лондон) през август 2008 година (публикация № 104 в моя сайт и № 247 в представените публикации). За повече подробности виж също представените за конкурса публикации №№: 136, 138, 151, 152, 153, 160, 190, 191, 194, 260, 324.
През последните 5-6 години и особено след Аржентинската криза доказвах целесъобразността от преминаване към управлявано плаващ валутен курс. Наред с редица други предимства, такъв режим би подготвил по-безболезненото присъединяване към еврозоната чрез постепенно намаляване на големия „ценови праг” между тяхното и нашето средно ценово равнище. През 2010 г. при средно ценово равнище в ЕС-27=100,0, в България то е било 44,6%, в Латвия – 64,1%, в Литва – 59,7%, в Словакия – 67,6%, в Естония -68,1%, в Унгария – 61,4%, в Чехия – 73% и в Словения- 83,4%. Както се вижда, този праг е най-висок у нас. Друго предимство на управлявано плаващия курс в условията на сегашната криза е, че силата на ударите на външните шокове върху производството и износа на продукти и услуги се смекчава чрез контролирано обезценяване на лева, към което прибегнаха повечето наши съседи.
Доказателство за моята правота е, че страните с валутен борд (България, Литва, Латвия и Естония) имат по-големи дефицити в търговската и текущата сметка, по-големи брутни външни задължения, по-резки спадове на производството през 2009 г., намаления на износа и увеличение на безработицата, по-голямо социално напрежение и дори улични бунтове, в сравнение със страните без трайно фиксиран валутен курс. Естония прави изключение по някои от тези финансови показатели поради специалните си връзки с техните скандинавски съседи, особено Финландия, но общото състояние на живота на хората и на икономиката й е сериозно. Далеч по-неблагоприятно от онова, което се представя в медиите. Някои от нашите съседни страни конкуренти обезцениха своите валути през годините на кризата и с това улесниха своя износ и съживяването на растежа. Отдавна доказвам, че в редица случаи скъпият лев не е непременно обществено благо – по-скоро обратното. Българските власти, доминирани от пазарен фундаментализъм, не искат и да чуят за такива мерки.
Всичко това се оказа недостатъчно за няколко млади български колеги – консервативни икономисти. Те и сега не разбират това, което разбраха световните лидери и най-големите световни икономисти за фундаменталните причини на настоящата световна криза. И между двете злини: тотален световен срив с непредвидими последици или временно увеличение на бюджетните дефицити и на публичния дълг, избраха второто.
През лятото на 2010 г. те предложиха нова екзотична финансова идея: България да е първата държава в света, въвела така наречения „Фискален борд”. Аз възразих на тази идея със статия на 7 септември 2010 г. (публикация № 164 в моя сайт и № 299 в представените публикации). Това би означавало тотална забрана на бюджетния дефицит дори през отделни години, включително и с текст в конституцията, както искат те, независимо от вътрешните и външните икономически и други условия.
Постоянното поддържане на бюджетен баланс за тях е далеч по-важно от запазването и подобряването на качеството на живота на хората. Човекът отсъства от ценностната система на икономическата им политика. За тях изглежда няма значение, че по време на криза поради извънредни вътрешни и външни причини може да се наложи (и на практика се налага) да се допусне умерен временен бюджетен дефицит за смекчаване на икономическите, социалните и политическите сътресения. Подчертавам - временен, защото в дългосрочен хоризонт от 10-15 години, безспорно трябва да се поддържа бюджетно равновесие. Приемането на такава идея при сегашните условия доведе до удължаване на кризата и нова рецесия (от W–образен тип) в Европа в края на 2011 г. и в България – през 2012 г., както се случи в САЩ през втората половина на 30-те години на миналия век. Последните три години на настоящата криза потвърдиха старата максима на Кейнс, че „по време на криза умереният бюджетен дефицит е не само допустим, но и необходим”. За повече подробности виж №№: 307, 309, 313 от представените публикации.
8. На 8 октомври 1999 г. изнесох един от основните доклади на тема Икономиката на България на прага на новото столетие” (публикация № 172). Един от центровете на доклада беше „Недалновидната концепция на българската трансформация”. Там разкритикувах същността на концепцията „Вашингтонски консенсус”; погрешните разбирания на пазарните фундаменталисти за съвременното пазарно стопанство; показах предимствата на постепенния в сравнение със шоковия преход; посочих фундаменталните грешки на подмяната на целите със средствата на икономическата политика; показах защо е погрешна концепцията, че либерализация + стабилизация + приватизация = икономически растеж; аргументирах как изтласкването на държавата създава управленски вакуум, запълнен от неофициалната институционализация (престъпността и корупцията); подчертах високата икономическа и социална цена на този престъпен преход към пазарно стопанство. Струва си да се напомни, че това беше правено в годините на опиянение и илюзорни надежди за възможностите на пазарното стопанство, на най-силна доминация на консервативните школи в икономическата теория и стопанската практика по света и у нас.
Ако сега се налага да добавя нещо към казаното преди почти 13 години, то е че промените у нас от 1989 г. до сега, неправилно се наричат преход. По своята същност те са реставрация на нецивилизования примитивен български капитализъм като икономическа система до 1944 г. в престъпен капитализъм от 1990 г. насам. Един от най-важните признаци за това е възстановяването на частната собственост дори персонално на бившите собственици или на техни наследници. Към това могат да се добавят и други.
Във втория раздел се спрях на трансформацията в условията на глобализация, а в третия представих за първи път у нас възможни сценарии за развитие на българската икономика до 2020 година. Представих два сценария: за по-висок и за по-нисък растеж. Първият беше построен на по-благоприятни вътрешни и външни условия, а вторият – на по-неблагоприятни. По първия сценарий, както посочих по-горе във втория раздел, прогнозирах „средногодишен растеж 4,0-4,5% за 2001-2005 г.; 4,8-5,2% за 2006-2010 г. и 4,5-4,8% за 2010 г. ако мобилизира всичките си национални ресурси за постигане на висока обща факторна производителност и висока инвестиционна активност, в т.ч. и за натрупване в човешки капитал. Демографските процеси ще потискат икономическия растеж. На тази основа може да се постигне чувствително подобрение на качеството на живота към 2020 година”. Ако се обърнем сега назад ще установим, че действителните средногодишни резултати за 2001-2011 г. са много близки до прогнозираните от мен тогава.
9. Пръв доказах (с поредица от публикации през 1997-1998 г., а след това и до 2010 г.), че процесът на сближаване на България със средното ниво на ЕС по БВП на човек от населението, по производителност, заетост, конкурентоспособност, доходи, качество на живота и т.н. ще бъде много дълъг и труден. При най-благоприятни вътрешни и международни условия и максимална мобилизация на националната енергия това е постижимо към средата на 21-то столетие (публикации №№ 43-IV глава, 60, 61, 62, 69, 71-първа глава, т.1.2. и 1.3.1, 74, 81, 120, 142, 161 в моя сайт). Виж също представените №№: 199, 200, 201, 203, 204, 205, 206, 207, 210, 211, 212, 213, 216, 218, 222, 226.
Приближените към властта икономисти твърдят, че това можело да стане до към 2015-2020 година, а Симеон Дянков заяви през пролетта на 2010 г., че можело да се постигне за два правителствени мандата, т.е. за 8 години. Икономическите съветници на президента Плевнелиев му внушиха, че България може да стане средноевропейска държава със своята икономика към 2020 г. Досегашните резултати през изминалите 10 години (публикация № 305) потвърждават правотата на моята теза.
10. Българската икономика отдавна се нуждаеше от дългосрочна стратегическа концепция с времеви хоризонт от поне 15-20 години. Това ме накара да създам, да поема ръководството на научния колектив и да стана основен автор на първата у нас „Стратегия за догонващо икономическо развитие на България до 2020 година”, изработена през 2001-2002 г. и публикувана в 2003 година. Там доказахме, че при пълна мобилизация на националната енергия и благоприятни вътрешни и външни икономически и други условия, към 2020 г. България може да постигне 50-55% от тогавашния БВП на човек от населението на ЕС-15, а към средата на 21-то столетие - 75-80% от тогавашното равнище на ЕС-15 по този показател. Тази стратегия беше актуализирана с монографията „Догонващо икономическо развитие на България – стратегия и реалности”, публикувана през 2006 г. и със статията „Стратегически аспекти на икономическото развитие на България” в сп. Икономическа мисъл 1/2009 г. с още по-прецизно формулирани стратегически цели, приоритети и средства за тяхното постигане. Нова крачка в актуализирането на стратегията беше направена със статията „Следкризисното икономическо развитие на България” в сп. Икономическа мисъл, 2/2010 г. (публикации №№ 43, 71, 120, 142 в моя сайт). Сега е под печат нова статия от тази поредица „Алтернативна икономическа политика за излизане от кризата и за следкризисно развитие на България до 2025-2030 година” в списанието на УНСС „Икономически алтернативи”, кн. 1/ 2012. За подробности виж представените публикации №№: 110, 111, 205, 206, 207, 210, 212, 222, 231, 261, 282, 284, 285,288, 302.
Нашата Стратегия за догонващо икономическо развитие се появи далеч преди да се заговори за Стратегията на Барозу, станала известна впоследствие като стратегия „Европа 2020”. Нашите заключения съвпадат напълно по дух и по препоръчаните основни направления за дългосрочно развитие на България със стратегията „Европа 2020”.
11. През 2003 г. пръв обосновах и въведох понятието за „догонващо икономическо развитие” на България и доказах необходимостта от такова развитие по БВП на човек от населението, по производителност, конкурентоспособност, доходи и т.н, (публикация № 205). Показах с какво то превъзхожда понятието „ускорено развитие”. През 2006 г. въведох и понятието „стъпка на догонване” – инструмент за ежегодна оценка на скоростта на сближаване със средните показатели на ЕС (публикация № 222 - глава първа, т. 1.2 и 1.3.1.).
12. Пръв доказах и предупредих през януари 2006 г., че България не е готова с административен и технически персонал, с контролни органи и със съдебна система да усвоява предприсъединителните, структурните и аграрните фондове от ЕС като бъдещ член на общността. Предложих на президента и правителството план за действие с мерки за бързо подобряване на подготовката. Още тогава предупредих, че има опасност в първите години непосредствено след присъединяването България да бъде дори нетен вносител (а не получател) на финансови ресурси в ЕС, ако изключим средствата за аграрния сектор (публикации №№ 67, 69 и особено 100 в моя сайт). Виж също представената публикация № 216.
Такива мерки обаче не бяха взети. Ако това беше направено сега можехме да постигнем по-добро усвояване, примерно 50-60% и да предотвратим ежегодната загуба на около един милиард евро помощи от ЕС. Още тогава посочих, че провалите с използването на предприсъединителните фондове ще се повторят през следващите години със структурните и аграрните фондове от ЕС. Това също се потвърди през първите пет години след присъединяването ни.
13. Пръв в България предупредих в статия във в. ПАРИ на 19 февруари 2008 г., че се задава световна финансова и икономическа криза, която ще бъде криза на недостатъчното търсене (публикация № 98 в моя сайт и № 232 по списъка на представените публикации). Пак там посочих най-важните десетина канала по които тя ще въздейства върху нашата икономика и препоръчах на правителството да изработи превантивна антикризисна програма за смекчаване на негативните последствия върху нашата икономика. През следващите месеци на 2008 г. в публикации в пресата и в икономически списания предложих цялостна антикризисна програма с десетки конкретни мерки ( виж публикации №№ 106, 108, 110, 111, 112, 113, 114, 117, 121, 122, 151, 153 и особено 111, 117, 151 и 153 в моя сайт). Правителството пренебрегваше моите препоръки, дълго време твърдеше, че кризата няма да ни засегне и публикува програма едва на 30 януари 2009 г. в която присъстват и редица мои идеи, изказвани месеци преди това. Но дори и в този си вид правителствената програма беше непълна. Правителството и след това подценяваше реалните опасности от кризата, като твърдеше, че България е в „по-добра кондиция” от другите страни членки на ЕС. Поради тази неподготвеност България наверно последна между страните членки ще излезе от кризата. За подробности виж представените публикации №№: 232, 296, 297, 304, 310, 314, 316, 317, 320, 327, 332.
14. Многократно доказвах в мои публикации през 2008, 2009 и 2010 г., че в кризисна обстановка е необходима експанзивна бюджетна и мека парична политика. Доказвах въз основа на световната практика, че в криза е допустимо и дори желателно да се работи с умерен бюджетен дефицит, за да се смекчи спадът на производството и растежът на безработицата. Още при обсъждането през есента на 2008 г. на проектобюджета за 2009 г. посочвах, че той е погрешно замислен и че със своята рестриктивност ще задълбочи, вместо да смекчи кризата у нас през 2009 и 2010 година (публикация № 259). Бюджетът с излишък е алтернатива на дефицитния бюджет в нормална икономическа ситуация, но тогавашната не беше такава. В кризисна ситуация като сегашната единствената алтернатива на дефицитния бюджет е тоталният икономически и социален срив. Поради това трябва да се избере по-малкото зло – дефицитният бюджет. На тези проблеми обърнах внимание и в Отворено писмо до министър председателя Станишев от 22 декември 2008 г., за което споменах по-горе във втория раздел (публикация № 115 в моя сайт).
Чрез анализ на антикризисната политика в развитите и средно развитите страни по света и политиката на българските правителства през 2008-2010 г. стигнах до извода, че в България се провежда репресивно рестриктивна бюджетна политика, особено през втората половина на 2009 и през 2010 г., която не смекчава и не съкращава кризата на недостатъчно търсене, а още повече я изостря и удължава. Рецесия, дължаща се на ограничено търсене не се лекува с потискане на търсенето. Докато в света неокласическата теория и основаната на нея стопанска политика все повече губи доверие и подкрепа, защото беше главен виновник за глобалната криза, и се възражда модерната кейнсианска теория и основаната на нея стопанска политика, България се оказва бастион на консервативните догми и носител на десен догматизъм в икономическата и финансовата политика, за разлика от познатия ни ляв догматизъм от близкото минало. Интересното е, че по време на тоталитарната система официалните български власти бяха най-старателен поддръжник на левия догматизъм, дори когато той почна да губи позиции в Съветския съюз по времето на Горбачов. България сега е един от бастионите на десния икономически догматизъм, когато той загуби част от влиянието си в САЩ и в други развити страни (виж публикации №№ 118, 119, 123, 125, 126, 127, 129, 130, 134, 138, 143, 156, 163 в моя сайт). Виж представените публикации №№: 262, 263, 266, 267, 268, 275, 276, 277, 278, 279, 289, 291, 292, 294, 295, 330, 333.
15. В серия от публикации от началото на 2008 г. до средата на 2010 г. препоръчах антикризисни мерки за смекчаване на последствията от световната криза върху България. Те са систематизирани в: основни принципи, текущи мерки, средносрочни мерки и дългосрочни мерки – общо около 70. В някои от публикациите ми са групирани като: мерки за стимулиране на частното потребление, на държавното потребление и за развитие на инфраструктурата. Многократно подчертавах, че по време на кризата България има нужда от стимулиращ производството бюджет, а не от строго рестриктивен бюджет, който допълнително потиска вътрешното частно, държавно и инвестиционно потребление (виж посочените публикации по-горе в т. 14).
Грешката на правителството се изостри още повече поради провеждането на поголовни ограничения, вместо ограничаване предимно на непроизводителните държавни разходи, а също и на мерки за подобряване събираемостта на данъците и другите държавни вземания. Трябваше да се прилага железният кейнсиански принцип: „по време на криза умереният бюджетен дефицит е не само допустим, но и необходим”. През тези години многократно препоръчвах да се допусне бюджетен дефицит до 3% от БВП и доказвах, че това няма да наруши финансовата стабилност на страната.
Този принцип дълго време не беше възприеман от правителството на Станишев. Положението се влоши при правителството на Борисов. Консервативните икономисти непрекъснато повтаряха клишето, че какъвто и да е бюджетен дефицит е несъвместим с режима на валутен борд, което, разбира се, не беше вярно. То се потвърди през последните години, когато имаше бюджетни дефицити. Нещо повече, правителството нанесе големи вреди на икономиката със стремежа си към балансиран бюджет и дори излишък за 2009 и 2010 г. с цел да се влезе в ERM II. Това беше погрешна, нереалистична политика.
Българските правителства и особено правителството на Борисов, не успяха да разберат, че към края на 2008 и началото на 2009 г. световните лидери разполагаха с две алтернативи: Първо, тотален срив на световната икономика с изключително тежки социални, политически и други последствия, по-опасни дори от кризата през 30-те години на миналия век, и Второ, спасяване на големите финансови институции и подпомагане на търсенето с цената на по-високи бюджетни дефицити и по-голяма публична задлъжнялост. Между двете злини те избраха втората, т.е. по-малката.
В България беше направено обратното, при съвсем ниска и безопасна публична външна задлъжнялост през 2008 и първата половина на 2009 г. (13-14% от БВП). Това необяснимо престараване беше особено опасно за изостанала страна като нашата с нисък БВП на човек от населението и една от последните по конкурентоспособност в Европа. Българското правителство се стремеше да бъде европейски шампион по нисък бюджетен дефицит и ниска публична задлъжнялост, когато дори МВФ и Световната банка корегираха традиционната си политика и признаха, че в кризисни условия са допустими умерени бюджетни дефицити и умерено повишение на задлъжнялостта.
16. Под влияние на неокласическата икономическа теория и продължителното присъствие на МВФ у нас, когато се заговори за реформи или за антикризисни мерки веднага се прибягва до съкращения на включените в производството ресурси: материални, човешки, финансови. Това е една от догмите на тази теория и основаната на нея стопанска политика. Като стане дума за антикризисна политика управляващите политици и придворните консервативни икономисти веднага препоръчват съкращения. Понятиято „съкращения” се превърна в синоним за „реформи”. Безогледните ограничения, независимо дали разходите са производителни или непроизводителни, се превърнаха в основно съдържание на реформите. Това беше груба грешка. Особено в сегашните условия, когато излизането от кризата беше възможно само чрез стимулираща политика на държавата за запазване на финансовите институции, на кредитната система, помощите за безработица, помощите за спасяване на компании от реалния сектор, за стимулиране на вътрешното потребление.
Производителни са разходите за здравеопазване, образование, наука, иновации, инфраструктура, данъчна и митническа администрация, държавни контролни системи, правораздавателна система, администрация по усвояване на европейските фондове. Те, като правило, не бива да се съкращават, а най-рационално да се използват. Наричам ги производителни, защото при тяхното активиране допринасят за увеличаване на производството, заетостта и доходите.
Непроизводителни са разходите за раздута и дублираща се централна и местна администрация; за скъпи въоръжения за армията, за да ги използват в размирни райони по света за обслужване на чужди интереси; за изграждане на големи представителни обекти със съмнителна стойност за обществото; значителни превишения на проектосметни стойности на големи публични инвестиционни проекти; неоправдано голям брой дипломатически мисии в чужбина с голям и неподходящ персонал; привилегии на високопоставени лица; неоправдани командировки в далечни екзотични страни в които нямаме особени икономически или политически интереси; голям брой и скъпи леки служебни автомобили в държавната администрация; присвояване на публични ресурси чрез престъпност и корупция и други подобни. Те трябва да се съкращават радикално, защото не допринасят за увеличаване на производството, заетостта и доходите.
Във всички мои публикации през последните години доказвам, че при криза на ограничено търсене всяко съкращение на рационални разходи за заплати, пенсии и други доходи на домакинствата, на държавни разходи и на капиталови разходи, води в крайна сметка до намаляване на вътрешното търсене, а с това и на потенциала за растеж на БВП. Такава политика е проциклична и поради това - прокризисна. Провежданата сега политика на безогледни съкращения в България (и в редица европейски страни под натиска на финансови институции – банки, рейтингови агенции и т.н.) ще имат тежки последствия за нашата страна и за съответните страни от ЕС. Това ще забави излизането от сегашната криза, а може да има и по-тежки последствия. Най-сигурният начин за излизане от кризата не е поголовното съкращаване на разходи, а увеличаване на приходите чрез съживяване на икономическия растеж и подобряване събираемостта на държавните вземания (публикации №№ 125, 134, 138, 149, 150 и особено 163 в моя сайт). Виж и представените публикации №№: 157, 185, 189, 259, 271, 272, 298, 299, 306, 307, 309, 313, 319, 321, 330.
17. Като част от моята антикризисна програма в раздела за спешните мерки предложих: „От началото на 2009 г. да се създаде национален инвестиционен фонд с първоначален ресурс от 2 млрд. лв. (с по един млрд. лв. държавно и частно участие) за държавно-частно финансиране на инвестиции за приложни научни изследвания, за създаване на високотехнологични производства, на експортно ориентирани производства и инфраструктура за високоскоростен интернет. Първоначалното държавно захранване на този фонд да стане от фискалния резерв” (Сега (юни 2012 г.), след изчерпването на фискалния резерв попълването на предлагания фонд може да стане от текущите бюджети в продължение на 2-3 години.). Правителството обаче не обърна внимание на това предложение. То декларира вербално, че науката и високите технологии са приоритет, но на практика правеше обратното. Тази погрешна политика се задълбочи до своята абсурдна крайност от следващото правителство през втората половина на 2009 г., през 2010, 2011 и 2012 г.
18. Концепцията на българската данъчна система се различава значително от концепцията на данъчната система в страните от ЕС и особено от тази на старите членки. Различна е и структурата на данъчната система. Средно за ЕС най-висок е делът на преките данъци (13,5% от БВП през 2008 г.), следвани от косвените данъци (13,4%) и осигурителните вноски (12,6%). У нас е обратното: косвените данъци осигуряват 17,2% от БВП, осигурителните вноски - 10,1% и преките данъци – 6,0%. Докато в повечето страни от ЕС данъците върху имуществото имат забележим дял в общите данъчни приходи, делът им у нас е символичен. ДДС осигурява 6,9% от БВП в ЕС, а в България 10,8%. Данъкът върху доходите на физическите лица осигурява 9,5% от БВП в ЕС, а у нас едва 3,0% (публикация № 166 в моя сайт и № 303 в представения списък). През 2010 г. правителството на България отказа да въведе данък „Лукс” за най-големите и луксозни жилища, защото „административните разходи по неговото събиране щели да превишават очакваните приходи от този данък”, но въведе така наречения данък „Колиба” върху паянтовите и полупаянтови малки сгради на бедните хора, където административните разходи са още по-големи от евентуалните постъпления от такъв данък.
Изводът е, че през последните 20 години българската държава прави неоправдани данъчни реверанси пред капитала, за сметка на труда. А бизнесът не отговаря на тези жестове с конструктивно инвестиционно поведение и нормална данъчна дисциплина. По-скоро обратното. Държавата събира преобладаващата част от данъчните приходи от облагане на ниско- и среднодоходните групи от населението. Нашата данъчна система нито е социално справедлива, нито е икономически ефективна. С такава данъчна система не можем да разчитаме на бързо възстановяване на вътрешното потребление и скорошно излизане от кризата. И още по-малко на следкризисно ускорено устойчиво развитие в съответствие със стратегията „Европа 2020”. Виж публикации № 303 и 328.
С такава данъчна система България прилага и своеобразен данъчен дъмпинг спрямо старите членки на ЕС, а разчитаме на милиардни помощи от тях, събирани чрез далеч по-високо облагане на техните данъкоплатци. Средното равнище на корпоративния данък у тях е близо 2,5 пъти по-високо от нашия, а на данъка върху доходите на физическите лица – близо 4 пъти. Прилагането на такава данъчна система през следващите години ще ни създава сериозни проблеми и при предстоящото (може би след няколко години) унифициране на данъчната политика в ЕС и особено в страните от еврозоната. Вероятно ще се наложи рязко повишение на нашите преки данъци, за да се приведат в съответствие с тогавашните по-високи умерено прогресивни унифицирани данъци.
19. Бях против въвеждането на пропорционален („плосък”) корпоративен и подоходен данък с най-нисък процент в ЕС; против отмяната на необлагаемия минимум; против отказа от семейно данъчно облагане; против отмяната на данъчните облекчения за свободните професии (публикации №№ 127, 166 и други в моя сайт и представените № 271 и 303). И сега продължавам да препоръчвам тяхното възстановяване. Застъпвам се за умерено прогресивна данъчна политика с възстановяване на необлагаемия минимум и четири нива на облагане на печалбата и доходите на физическите лица: 10, 15, 20 и 25%, която е много по-ниска от тази в страните от ЕС. Правителствената политика облагодетелства високодоходните групи данъкоплатци за сметка на ниско- и среднодоходните.
Бях също против политиката на големи бюджетни излишъци, формирани за сметка на многогодишно хронично недофинансиране на здравеопазването, образованието, науката и иновациите, инфраструктурата, опазването на околната среда и т.н. В резултат на тази политика България сега е с добри макрофинансови показатели, но с демодирани и остарели отраслови структури и технологии в промишлеността и земеделието, със слабо развита и лошо поддържана инфраструктура, лошо състояние на финансите на предприятията, на използването на земята, на трудовите и другите национални ресурси, на здравеопазването, образованието, науката, иновациите, на опазването на околната среда, на обема и структурата на износа, на доходите на населението, на грижите за възрастните хора, за хората с увреждания и децата без родители, на социалната справедливост, с висока престъпност и корупция.
С други думи, имаме задоволителни номинални макрофинансови показатели, но лоши реални показатели в икономиката и извън нея, които засягат пряко живота на хората. Това ни лишава от съпротивителни сили в кризисна обстановка, затруднява излизането ни от нея и задържа страната ни трайно между най-бедните в ЕС.
20. През август-септември 2009 г. доказвах, че поредното намаляване на осигурителните вноски е рисковано по време на криза, защото увеличава допълнително и без това големия дефицит в бюджета на осигурителната система и натоварва републиканския бюджет с неговото покриване (публикация № 124 в моя сайт или представената № 267). Това беше икономически нецелесъобразно, облекчаваше работодателите, забавяше набирането на ресурси за по-високи пенсии в бъдеще и подкопаваше още повече солидарния принцип върху който е изградена осигурителната система. Правителството не се съобрази с тези препоръки, направи пореден реверанс пред капитала и намали осигурителните вноски с 2,0 процентни пункта в началото на 2010 г. По-късно през 2010 г. по време на подготовката на проектобюджета за 2011 г. то беше принудено от синдикатите да увеличи вноската с 1,8 процентни пункта, т.е. почти да възстанови предишното положение, но пораженията върху осигурителната система останаха.
21. Един от важните уроци на трансформацията през последните 20 години у нас е, че частният сектор се провали в дейностите със силна социална насоченост: поддържане на чистота в селищата, водоснабдяване, топлоснабдяване, електроразпределение и електроснабдяване, вътрешен градски транспорт, здравеопазване, социално осигуряване и т.н. Същото важи за дейностите с естествен монопол – всеки монопол е вреден, но няма нищо по-лошо от частния монопол. То важи и за фундаменталните научни изследвания. На това основание препоръчвам връщането на тези дейности на държавата и/или общините, а в бъдеще да не се приватизират, освен при категорично доказана необходимост и целесъобразност (публикация № 157- глава трета, т.3.5.1. в моя сайт). Виж също представените публикации № 294 и 328.
22. През 90те години на миналия век писах многократно, че не е правилно да се приватизират всички търговски банки, че трябва да се оставят няколко големи и средни държавни банки и всички те да се конкурират на паричния пазар. То не беше направено, до голяма степен под диктата на МВФ и Световната банка. Както предупреждавах тогава, това ограничи още повече потенциала на държавата да участва във формирането на отношенията на паричния пазар и да стимулира чрез кредита насочването на ресурси в някои безспорни приоритетни направления на стопанска дейност. То се чувства много силно и сега, като се правят отчаяни опити за целта да се използва една малка държавна банка с ограничени възможности – Българската банка за развитие.
Пак тогава предлагах да не се продават почти всички търговски банки на чуждестранни капитали, че трябва да се оставят достатъчно по брой и активи български държавни и частни банки, които да се конкурират с чуждестранните. Това също беше пренебрегнато. Сега около 80-85% от активите са чужда собственост. Всички големи търговски банки са собственост на чуждестранни капитали. Те диктуват правилата на финансовия пазар, те изнасят привлечените средства от наши спестители в техните страни и обслужват техните икономики. Освен това, на Запад по време на кризата банките и държавата намаляваха лихвите по кредитите, за да улеснят достъпа до кредити и излизането от кризата. Същите тези банки правеха обратното у нас – повишаваха лихвите по време на кризата и затрудняваха достъпа до кредити, а с това и стопанското оживление.
23. В цялото си творчество през последните 20 години критикувах пазарния фундаментализъм, изразяващ се в сляпа вяра в саморегулиращата способност на пазарите, в изолиране на държавата от участие в управлението на икономиката, тотална приватизация, либерализация и дерегулация, шокови реформи и други подобни авантюри, проповядвани и прилагани от МВФ, Световната банка и техните привърженици у нас. Те превърнаха България в опитен полигон за екстравагантни икономически схеми, за престъпна приватизация и други действия, водещи до бедност, социална поляризация, разграждане на държавността, престъпност и корупция, което никой не би им позволил в техните страни.
Този тип политика по време на трансформацията на ЦИЕ страни от централно планирана към пазарна икономика аз наричам десен икономически догматизъм, за разлика от познатия ни в близкото минало ляв догматизъм. И двете крайности са еднакво вредни (публикации №№ 129, 134, 138, 143, 156, 163 в моя сайт). Виж също представените публикации №№: 157, 185, 189, 259, 271, 272, 298, 299, 306, 307, 309, 313, 319, 321, 330.
Застъпвах се за създаване на регулирана пазарна икономика; за съчетаване на пазарните механизми с интелигентна държавна намеса по конструктивния принцип „пазар и държава”, а не на конфронтационния принцип „пазар или държава”; за държавна регулация и надзор над основни дейности в икономиката и особено във финансовия сектор или накратко - за модерната кейнсианска теория и основаната на нея икономическа политика (представена публикация № 301- глава пета, т.5.1.1.).
Доказвах също потребността от цялостна структурна и технологична модернизация на икономиката; за форсирано развитие на здравеопазването, образованието, науката и иновациите; за тотална модернизация на инфраструктурата; за повишаване на общия износ и подобряване на неговата структура в полза на средно- и високотехнологични продукти; за опазване на околната среда; за ограничаване на бедността и доходната поляризация; за по-голяма социална ориентация на икономическата политика (представена публикация № 205- глави X, XI и XIV; № 222- глава II- т. 2.7.).
Българските правителства, обаче не провеждаха такава политика. Сегашната световна криза, причинена от тоталната деетатизация, либерализация и дерегулация, потвърди правотата на моите позиции. Страните, които се придържаха към принципа „пазар и държава” пострадаха по-малко от кризата и по-бързо излизат от нея. Най-добрият пример за това са Китай, Индия, Бразилия, Турция, редица държави от източна и югоизточна Азия. Тези, които се опитват да прилагат модел, близък до принципа на консервативните икономически теории „пазар или държава”, потънаха най-дълбоко и най-трудно излизат от кризата. Светът вече се отказва от така наречения Вашингтонски консенсус и възприема постепенно модерното кейнсианство. Тази потребност обосновах в мой доклад на научна конференция на 8 октомври 1999 г. в Икономическия институт на БАН (публикация № 17, а също и в десетки други публикации в моя сайт и № 172 в представения списък). Подобна е политиката на президента Обама, на правителствата в редица страни от ЕС и на голям брой средноразвити икономики (представена публикация № 205- глава II и глава V- т.5.1.1.).
24. В продължение на 10-15 години в България постъпват преки чуждестранни инвестиции (ПЧИ). Особено активен беше този приток след 2000 година. Общата им сума достигна 8,6 млрд. евро през 2007 г. и 6,5 млрд. евро през предкризисната 2008 г. Управляващите политици и консервативните икономисти характеризираха тези потоци от ПЧИ със суперлативи и ги представяха като основен фактор за нашия икономически растеж и израз на високо доверие на световната финансова общност към България. Тези оценки бяха силно преувеличени. Никой не се вгледа в качествените характеристики на потоците от ПЧИ. Тези качествени характеристики са описани в мои статии във в. ПАРИ от 19 октомври и в. ДУМА от 29 октомври 2009 г., озаглавени „Истината за чуждите инвестиции в България” (представена публикация № 273).
Там, за първи път в нашата икономическа литература, анализирах доколко насочването на ПЧИ по отрасли и дейности съответства на приоритетите на България и доказах, че има пълно разминаване между нашите интереси и тези на чуждите инвеститори. България беше и продължава да е заинтересована чуждите инвестиции да се насочват за модернизация на здравеопазването, образованието и науката; за въвеждане на най-нови технологии в индустрията и другите сектори; за производство и износ на високотехнологични продукти; за модернизация на различните отрасли на преработващата промишленост и на инфраструктурата; за модернизация на земеделието и особено за производство на екологично чисти хранителни и други продукти; за опазване на околната среда.
Чуждите инвеститори обаче избегват тези отрасли и дейности. През 2007-2009 г. 72-76% от общата сума на ПЧИ бяха насочени във второ- и третостепенни отрасли и дейности: операции с недвижими имоти, наемодателска дейност и бизнес услуги; търговия, ремонт и техническо обслужване на автомобили, мотоциклети и други вещи; финансово посредничество; хотели и ресторанти. През 2006-2009 г. само в търговия, ремонт и техническо обслужване на автомобили, мотоциклети и други вещи са инвестирани средногодишно 13,8% от всички постъпили ПЧИ, а в цялата преработваща промишленост 12,4%.
Това поражда въпроса: каква страна иска да бъде България – на модерната индустрия или на пазар и сервизи за износените автомобили на Западна Европа; територия за спекулативни сделки с недвижими имоти от които страната ни само губи. България няма бъдеще с такава структура на ПЧИ. При подобна ориентация на ПЧИ не е възможна тотална структурна и технологична модернизация на икономиката и на другите обществени сфери от които ние така се нуждаем. Виж също представени публикации №№ 230 и 270.
Препоръчах правителството да преразгледа своята политика по чуждите инвестиции, като се ориентира към активно търсене (а не пасивно изчакване) на високотехнологични компании от най-развитите страни; като въведе по-ефикасни икономически стимули за привличане на ПЧИ, отговарящи на националните ни приоритети и антистимули за ПЧИ със съмнителна стойност за нашето развитие. Много по-късно – през лятото на 2010 г. установих, че такава теза се подкрепя и от разработка на МВФ. На сайта на МВФ беше публикуван анализ на служители на организацията, който препоръчваше за неприоритетни ПЧИ, насочвани във второ- или третостепенни области на страните получатели, част от инвестицията да се влага (блокира) в безлихвен депозит в централната банка на съответната страна.
25. През последните няколко години критикувах многократно тезата на правителството и на група консервативни български икономисти, че балансираният бюджет има решаващо значение за привличане на ПЧИ. Доказвах, че освен балансираният бюджет тук влияят и много други фактори (качество на инфраструктурата, наличие на престъпност и корупция, стабилно законодателство, равнище на данъчното облагане, наличие на ефикасна държавна администрация, експедитивна съдебна система, наличие на квалифицирани специалисти и т.н.), които, взети заедно, определят поведението на чуждестранните инвеститори. Балансираният бюджет сам по себе си не е достатъчен за тяхното привличане (публикация № 270). Ефектът и от най-ниския корпоративен данък може да се анулира от наличието на висок „данък корупция”.
Практиката показа, че съм бил прав. Въпреки най-ниските в ЕС преки данъци, една от най-ниските външни задлъжнялости и един от ниските бюджетни дефицити у нас, през 2009-2010 г. притокът на ПЧИ към България спадна катастрофално. Това се дължи на общата неблагоприятна глобална среда за инвестиции в разгара на кризата, а също и на неблагоприятната вътрешна среда в България за привличане на ПЧИ. Международната рейтингова агенция „Кредит маркет аналисис” в края на 2010 г. класира България на 20-о място сред 65 държави, с риск за изпадане в държавна несъстоятелност 16,2%.
26. Автор съм на монографичното изследване „Световната икономическа криза и България”, (367 стр.), публикувана от издателството на БАН през май 2010 г. (публикация № 301). Това е най-солидното изследване на световната криза от български автор, публикувано до сега у нас. В тази книга анализирам главните причини за кризата; мерките на различните правителства по света за излизане от кризата; влиянието на глобалната криза върху България; бюджетната политика по света и в България в условията на икономическа криза; поуки от глобалната финансово-икономическа криза.
Специално внимание в пета глава е отделено на последния въпрос – поуките за стопанската политика: ролята на държавата, нов свят – нов капитализъм, нова архитектура на световната финансова система, потребност от нова световна резервна валута, запазване на свободната търговия, глобализацията и световната криза, изборът на рационален модел на пазарна икономика в Европа, ограничаване на нерационалното набъбване и нестабилност на финансовата система, оценка на стопанските ръководители по краткосрочни и дългосрочни резултати, кризата и режимът на валутен борд, социална поляризация и отчуждение, поуки от управлението на предишни кризи в контекста на сегашната криза.
Специално внимание отделям и на поуките за икономическата теория: залез на неокласическата и възраждане на неокейнсианската теория, търсене на нов теоретичен синтез за функциониране на икономиката. Аз съм единственият изследовател в България и между малкото в Европа, опитали се да извлекат и аргументират система от поуки от световната криза (публикация № 323).
Аз съм първият и засега може би единствен у нас и между първите в Европа доказали с аргументи как държавниците и икономистите забравиха поуките от световната криза. Показах, че човечеството все още не се е научило да се учи от собствения си опит и често повтаря груби грешки от фундаментален характер с тежки последствия за милиони хора. Един от фрапантните примери е буквалното повтаряне на грешките по време на кризата през 1930те в хода на сегашната криза. Тогава тези грешки превърнаха U–образната криза в W–образна и трябваше да започне Втората световна война, за да се излезе от нея. В най-нова моя публикация правя анализ на „Забравените поуки от световната икономическа криза”. Виж публикация № 334.
Като изследвам противоречивия ход на настоящата световна криза, като соча аналогичното деструктивно поведение на консервативните сили в Америка и Европа тогава и сега и липсата на отработен и проверен начин за мирно излизане от голяма световна икономическа криза, изразявам тревога от нарастващата опасност някои крайно десни политици да потърсят сега изход от кризата чрез голяма локална война в Близкия изток и Персийския залив срещу Сирия и Иран. Последиците от такава война могат да бъдат разрушителни за света – на първо време рязко повишение на цените на петрола и дори евентуално блокиране на доставките на петрол от този район, което може да парализира световната икономика с непредвидими икономически, социални, екологични и политически последици. (Публикация № 328). По този въпрос виж също публикации №№: 149, 156, 157, 236, 244, 254, 269, 280, 301, 315, 323.
27. Българското правителство провежда силно рестриктивна политика и в същото време уверява обществеността, че вече излизаме от кризата. В поредица от мои публикации през 2009-2010 г. доказвах:
Първо, че излизането от кризата ще бъде труден и продължителен процес по вътрешни и външни причини. Вътрешните причини са в рестриктивната политика, която потиска вътрешното частно, държавно и инвестиционно търсене, а външните – в бавното възстановяване на икономиките на главните ни търговски партньори - страните от ЕС, поради което не се очаква забележимо увеличение на поръчките за внос от България.
Второ, за излизане от икономическата криза е необходимо трайно и необратимо излизане от рецесията. Необходима е също по-широка основа на стопанското оживление във вътрешното и във външното търсене; използване на кризисните години за мащабна структурна и технологична модернизация на икономиката, която да подготви условията за по-рационална структура на производството и износа и по-висока конкурентоспособност след кризата; възстановяване не само на общия износ, но и чувствително увеличение на износа към основните ни икономически партньори от ЕС; забележимо подобряване на структурата на износа в полза на високо- и среднотехнологичните продукти; чувствително намаление на безработицата, защото растежът сам по себе си не е заместител на заетостта; забележимо увеличение на доходите на населението и на постъпленията в бюджета. Повечето от тези условия не са налице у нас и няма признаци да се появят в обозримото бъдеще.
Правителствените среди и придворните консервативни икономисти казват, че износът ще бъде основен двигател на растежа на България през следващите години. Това не е възможно за България, защото у нас преобладаващ фактор на растежа (за 2011 г. - 99%) е вътрешното търсене. Външното търсене има ограничен дял. Освен това, нашият експортен потенциал е ограничен – изнасяме 4 пъти по-малко на човек от населението от ЦИЕ страни (Чехия, Словакия, Словения, Унгария) и 8 пъти по-малко от развитите западноевропейски страни, а в сравнение с Белгия и Холандия – 13-15 пъти по-малко. Структурата на износа ни е примитивна – над 50% суровини и материали и едва 3,4% високотехнологични стоки. Конкурентоспособността на нашия износ е много ниска. Поради сложното икономическо положение и бавното възстановяване от кризата в Европа, не можем да очакваме бързо и чувствително увеличение на износа към тези страни (публикации №№ 137, 140, 148, 149, 150, 156, 162, 163, 165, 167, 168 в моя сайт). Виж също представените публикации №№: 278, 282, 288, 289, 290, 294, 296, 297, 298, 300, 304, 305.
При такава обстановка ни очакват няколко години на стагнация в производството, износа, заетостта и доходите. Растежът ще бъде нулев или нисък – 1-2%, истинската безработица ще остане двуцифрена, номиналните доходи – ниски и бавно растящи, а реалните – наверно ще стагнират или ерозират при очаквана средногодишна инфлация около 3,5-4,5% по голямата кошница на НСИ и 2-3 пъти по-висока по малката, но реална потребителска кошница от около 50-60 позиции на масовото българско семейство. Причината за тази разлика е, че в малката кошница са по-високи теглата на монополните стоки и услуги (електрическа и топлинна енергия, вода, транспорт и други подобни, а също горивата, алкохола и тютюна, облагани с все по-високи акцизи), които поскъпват по-бързо. Вътрешното търсене ще е слабо и няма да стимулира ускорен растеж.
28. Още в разгара на кризата сметнах, че е време икономистите да прогнозират следкризисното икономическо развитие на България и да препоръчат главни направления за неговото насочване с инструментите на икономическата политика. За целта направих цялостна характеристика на следкризисната българска икономика и препоръчах насоките за нейното следкризисно развитие. Посочих най-важните черти на следкризисната българска икономика с препоръки по икономическата политика и прогнози до към 2025-2030 г.: трудното и бавно излизане от кризата; необходимост от устойчив растеж (с икономически, социални и екологични съставки); рационално съотношение между растежа на БВП и на заетостта; формиране на съвременен човешки и интелектуален капитал; създаване на модерни производствени, потребителски и експортни структури; формиране на общоевропейски компании; постигане на рационално съотношение между финансов и реален сектор; тотална модернизация на технологиите; бързо и чувствително намаление на енергоемкостта на производството; развитие на екологично чисто земеделие; изграждане на модерна комплексна инфраструктура; развитие на международния стопански туризъм; задълбочаване на интеграцията на България в общия европейски пазар; нарастваща роля на външната търговия; бързо повишаване на конкурентоспособността на икономиката; подобряване качеството на преките чуждестранни инвестиции.
Специално внимание е отделено на провеждането на гъвкава макроикономическа политика; засилване на социалната ориентация на икономическата политика; активна регионална политика; смекчаване на демографската криза, която застрашава икономическото ни развитие и дори бъдещето на България; възраждане на модерната кейнсианска икономическа политика; прилагане на формулата „пазар и държава”; крещящата необходимост от ускорено догонващо икономическо развитие на българската икономика и сближаване с ЕС по най-важните икономически, социални, екологични, здравословни и други показатели (публикации №№: 282, 284, 285, 288,302, 336).
29. Българската общественост (а и не само тя) беше заблуждавана дълги години, че Адам Смит е бил за пълно отстраняване на държавата от участие в управлението на икономиката и за предоставянето му изцяло на пазара. На него беше приписвана в карикатурен вид фразата за „невидимата ръка” на пазара, за „държавата – нощен пазач”, за саморегулиращата се способност на пазара и други подобни. Това обаче не е вярно! В резултат на собствени изследвания на трудовете на Адам Смит, а също и на публикации на видни негови изследователи, между които нобеловият лауреат Амартиа Сен, Гавин Кенеди, Якоб Винер и други, стигнах до заключението, че възгледите на Смит за пазара са били балансирани и реалистични. Той признава изключително важната роля на пазара, но си дава сметка и за неговите недостатъци и препоръчва 28 направления в които е необходима корегираща държавна намеса (публикация № 287).
30. Според последния годишен доклад на Световния икономически форум в Давос, Швейцария по конкурентоспособността от септември 2011 г. България е на 74о място по обща конкурентоспособност от обхванати 142 страни. Ние сме последни в ЕС и сме изпреварени от около 20 слабо развити страни. По фирмена конкурентоспособност заемаме места от 80о до 128о, т.е. между последните в света. Ниската ни фирмена конкурентоспособност е главна причина за ниската ни обща конкурентоспособност (публикация № 305).
Ниската конкурентоспособност е главна причина и за голямата ни изостаналост от другите членки на ЕС по БВП на човек от населението. Ако преди 20 години България беше на приблизително равни позиции по този показател с другите ЦИЕ страни, сега изоставаме с 10-15 години от тях и с 40-45 години от средните показатели на ЕС. Темповете на нашия догонващ растеж на БВП през първите 10 години на новото столетие не са достатъчни. Към 2020 г. се очаква да достигнем 48-50% от тогавашното средно ниво на ЕС-15 по БВП на човек от населението, а към 2050 г. – 65-67% (публикация 168 в моя сайт). С моя анализ доказвам, че икономическите диагнози и дългосрочните прогнози на правителството за икономическия растеж на България не са реални. Това означава по-бавно подобряване на качеството на живота на нашите хора, което сега е мизерно ниско по европейските стандарти. През следващите десетилетия нашите граждани ще продължават да живеят най-бедно в сравнение с другите членки на общността. България няма да постигне средните европейски икономически и социални показатели дори към средата на 21-ви век. За повече информация и аргументи по конкурентоспособността виж представените публикации №№: 214, 231, 305.
31. Без подобряване на фирмената конкурентоспособност не може да се разчита на по-висока секторна и национална конкурентоспособност. То пък изисква дълбоки промени в манталитета на стопанските ръководители на фирмено ниво. У нас никой не говори за това. Като че ли там всичко е наред. А то не е!
Менторският тон на някои ръководители на бизнес организации спрямо другите сектори не отговаря на порядките в техния собствен дом. Не личи те да разбират и да се тревожат, че главна причина за ниската конкурентоспособност на българската икономика е лошото качество на управлението и функционирането на немалка част от фирмите. А може би корените на изброените дефекти са в съмнителния произход на значителна част от българските фирми! Мрачните следи на произхода наверно още дълго време ще хвърлят също такава сянка върху тяхната дейност!
Дейността на частните фирми продължава да е закрита територия. Години наред ни внушават, че държавата винаги е лош стопанин, а частникът – винаги е добър. Убеждават ни, че по правилата на Дарвинистката теория там действа естественият подбор – лошо ръководените и неконкурентоспособни фирми изпадат в неплатежоспособност и фалират. Това е вярно само частично в българските условия на псевдопазарно стопанство в което продължават да действат порядките на джунглата, шири се безнаказана престъпност и корупция, законите не се прилагат или се прилагат избирателно и няма истинска лоялна конкуренция. Ако не беше така как могат да съществуват и дори да просперират десетки хиляди фирми с най-лоши икономически, финансови, технико-икономически, екологични, санитарно-хигиенни и други показатели по европейските и световните стандарти
Повечето изследователи – икономисти, социолози и други също мълчат и свеждат своите анализи на дейността на фирмите до неутрални технократски обзори, заобикаляйки най-деликатните икономически, социални и други проблеми. Познатата ни партийна сервилност на икономическата и други обществени науки от недалечното минало постепенно намалява, но през последните 15-20 години мутира в корпоративна сервилност. Това не е добре за България, а и прави мечешка услуга на бизнеса. То също подсказва за наличието на сериозни проблеми в самата икономическа наука, щом тя толкова силно е привикнала със сервилното послушание и не се е научила да бъде независима и обективна, а когато се налага и опозиционна спрямо политическите и икономическите власти, като се прекланя единствено пред числата и фактите, а не пред силните на деня (публикации № 300 и 322).
32. През есента на 2009 г. и началото на 2010 г. правителството си беше поставило задачата за присъединяване на България към ERM II. Това се превърна във фокус на икономическата политика. Подчертавайки, че в крайна сметка, като член на ЕС, България един ден трябва да се присъедини към еврозоната, доказвах че в онзи момент това не беше реалистично и възможно. Първо, защото ние не бяхме (и сега не сме) готови за присъединяване, понеже не изпълняваме критериите от Маастрихт, и Второ, защото положението в еврозоната е толкова сложно и все повече се усложнява, че приемането на нови членове съвсем не е първостепенна грижа на сегашните й членове. Решението за приемане на Естония беше по изключение, между другото поради малките мащаби на страната (1,3 млн. жители), деликатните й отношения с Русия и специалните й отношения със скандинавските страни и най-вече с Финландия. По този въпрос писах няколко статии в пресата през декември 2009 г и първата половина на 2010 г. Там доказах категорично, че шансовете ни за приемане през 2010 г. са нулеви (публикации №№ 141,144,145,155 в моя сайт или в представените публикации №№: 283, 286, 293).
В крайна сметка се оказа, че съм бил прав. И сега твърдя, че България няма шансове за приемане в еврозоната по-рано от 2015-2016 г. Може би по-реално е да се мисли за 2017-2019 г. Симеон Дянков прояви липса на реализъм и по този въпрос, като през декември 2010 г. говори за кандидатстване в ERM II към края на 2011 г. Едва ли е случайно, че никоя друга страна от ЦИЕ сега не настоява за присъединяване. Струва си да напомня, че Полша, Чехия и Унгария, които са по-добре подготвени от нас, сами не са убедени в ползата да кандидатстват за еврозоната през близките години. Много европейски специалисти с основание оспорват, че предимствата на присъединяването сега са повече от недостатъците и прогнозират, че през близките 5-6 години едва ли ще има ново разширение на еврозоната.
Еврозоната е праобраз в доста суров вид на бъдещата високо интегрирана във всички области Европейска общност. Тя е само втора стъпка, след създаването на ЕС, на един много дълъг, сложен и труден процес на европейска интеграция, който ще трае десетилетия и ще е безкраен. В сегашния глобализиращ се свят Европа няма разумна алтернатива на ускорената си вътрешна интеграция. Разпокъсана или полуинтегрирана Европа не може да се конкурира успешно с икономически гиганти като САЩ, Япония и Китай и с очертаващите се нови гиганти през следващите десетилетия: Индия и Бразилия. България също няма друга разумна алтернатива, освен да участва в този интеграционен процес. За мен не стои въпросът дали да се присъединим към еврозоната. Отговорът е ДА! Големият въпрос за нас е не дали, а кога и как?
На публични дискусии и в мои статии (виж посочените по-горе публикации) винаги съм се застъпвал за присъединяване на България към еврозоната. Въпросът не е дали България, като член на ЕС да се присъедини към еврозоната, а кога и как. Проблемите до скоро бяха, че ние не сме готови, а и страните членки не бяха убедени, че е време да ни приемат, след като веднаж сгрешиха с преждевременното ни приемане в ЕС. В края на 2010 и началото на 2011 г. обаче, обстановката се промени. Условията за членство сега са съвсем различни от предишните със създаването на Фонда за финансова стабилност и правилата за участие в него. При сегашните правила България, заедно с други по-бедни източноевропейски страни, ще бъде натоварена с непосилно бреме за внасяне на няколко милиарда евро във фонда, с каквито ние не разполагаме. Освен това, бедна България ще се наложи да плаща за спасяване на далеч по-богати страни членки, нарушавали правилата за финансова предпазливост и допуснали голяма публична задлъжнялост. При това положение България не трябва да се присъединява към еврозоната, а заедно с други заинтересовани страни да се бори за промяна на правилата за участие във фонда. За повече подробности по тези проблеми виж представените публикации №№: 307, 313, 316, 317, 322, 328, 329, 330.
33. В мои анализи от 2006 г. (публикация № 223) доказах, че загубите на България от преждевременното закриване на малките ядрени блокове в АЕЦ Козлодуй са равностойни на лишаването ни от достъп до европейските фондове за 10-12 години. Закриването на реакторите беше голяма грешка на няколко български правителства в резултат на неумели и некомпетентни преговори за условията на присъединяване към ЕС. То беше резултат и на големия натиск на западноевропейските държави върху нас.
В други мои изследвания от 2006 г. (представена публикация № 222- глава II, т. 2.7.3. и в статии в пресата) доказвах, че поради изключително високата енергоемкост на нашия БВП (4 пъти по-висока от средната в ЕС) и загубите в електропреносната мрежа и в домакинския сектор, по-ефективно е през следващите години и десетилетия България да насочва нарастваща част от енергийните си инвестиции за енергоспестяващи производствени структури и технологии, за намаляване на загубите в домакинския сектор и на кражбите, а не за производство на допълнителни количества енергия.
Препоръчвам също отказ от ненужната концепция „България – енергиен център на балканите”. Да си износител на временно излишна електрическа енергия или през твоя територия да минават електропроводи, нефтопроводи, газопроводи и други подобни не означава, че си някакъв енергиен център. Енергиен център може да бъде само страна, която трайно произвежда голямата част от енергията в даден регион и изнася част от нея за съседните страни. Такъв център България не е и никога няма да бъде. Това, което България може и трябва да постигне е през наша територия да минават повече транзитни енергийни канали. Тези канали ще ни осигурят допълнителни приходи от транзитни такси и допълнителна сигурност и стабилност, тъй като нормалното енергоснабдяване на други страни ще ангажира и тях за поддържане на нашата сигурност и стабилност.
34. Цената на енергията у нас е натоварена с двойна функция – като измерител на стойността и като инструмент за подпомагане на бедните. Така тя не изпълнява успешно нито едната, нито другата функция. В резултат на това потребителите на енергия от стопанския сектор без основания плащат само част от получаваната услуга, а енергийните централи се декапитализират. Осъществява се скрита държавна помощ за частни и държавни предприятия от стопанския сектор (която е забранена от Европейската комисия), а бюджетът губи от това около 100 млн. лв. годишно. През 2008 г. обосновах препоръка цената на енергията да отразява действителната й стойност, която да плащат всички потребители от стопанския и домакинския сектор – бедни и богати, а най-бедните домакинства да бъдат подпомагани отделно и пряко с парични суми по определени критерии (публикация № 105 в моя сайт или представени публикации №№: 248 и 249). И предишното и сегашното правителство не обръщат внимание на това предложение.
35. Внимателен анализ на моето творчество показва, че винаги съм се занимавал с най-актуалните и най-трудни проблеми на икономическата политика и на икономическото ни развитие, в това число с престъпната приватизация и криминализацията на икономиката. В основата на моите изследвания са били икономическите реалности, изразени в числа и факти, а не цитати от литературни източници. Това е много трудно и рисковано, но е полезно за обществото и удовлетворяващо за твореца.
36. Характерна черта в моето творчество през последните 25-30 години е съчетаване на научно-изследователската дейност с пряко участие във формирането на стопански решения на най-високо държавно ниво, включително и като икономически съветник на трима български министър-председатели. Голямо значение за моето формиране като икономист и изследовател със широк глобален поглед върху проблемите изиграха и прекараните 12,5 години като служител на ООН, включително и като директор на голям изследователски отдел по „Глобални секторни изследвания” в ЮНИДО, Виена.
37. През 2010-2012 г. консервативните икономисти в САЩ и в Европа обвиняват политиката на правителствата за изразходваните средства по време на кризата за спасяване от фалит на големи финансови и нефинансови компании, а също и за стимулиране на вътрешното търсене. Според тях това е довело Европа и Америка до сегашната дългова криза, която дестабилизира дори световната икономика. Правилната политика, според тях е била ненамесата на държавата. В мои публикации през последните години потвърдих доказаното от много други учени по света, Първо, че тази политика на активна намеса е спасила света от повторение на Голямата депресия от 1930те и в този смисъл е била по-малкото зло. Второ, че натрупаните големи държавни задължения в Америка и Европа са резултат главно на многогодишна нерационална бюджетна и дългова политика, а не на допълнителните държавни разходи по време на кризата.
Държавният дълг на редица европейски страни нараства през последните години поради преждевременно прекратяване на стимулиращата политика и преминаване към силно рестриктивна политика.Публичният дълг на страните от еврозоната от 85,6% от БВП през 2010 г. се очаква да нарастне на 91,8% през 2012 г., а дългът на страните от ЕС-27 съответно от 80,2% от БВП на 86,2%. От друга страна, част от тези разходи са вече възстановени (особено в САЩ) в резултат на по-бързото възобновяване на растежа, а също и на по-ниските лихвени плащания по обслужване на публичния дълг. На този проблем посветих специална статия (представена публикация № 321). За повече подробности виж и представените публикации №№: 286, 293, 294, 315, 316, 322, 328.
38. В контекста на дискусиите през 2011 по причините за дълговата криза в ЕС и за необходимостта от по-бърза интеграция във фискалната област, се застъпвам за ускорени мерки за сближаване на бюджетните системи на страните членки, в това число и на данъчните им системи. Защото сегашната данъчна система на България се разминава силно с тази на европейските страни. Нашата данъчна система е не само антисоциална, но и антиевропейска. Тя позволява антиевропейски данъчен дъмпинг. Препоръчвам ускорена симетрична интеграция на паричната и на бюджетната политика на страните членки. Все в тази връзка препоръчвам, че подобно на Европейската централна банка в недалечно бъдеще да се стигне и до създаване на общо Министерство на финансите на ЕС (или на еврозоната), с ясно определяне на функциите му, и на взаимоотношенията му с националните министерства на финансите на страните членки. Критикувам като антиевропейска позициията на България в документа за фискалния съюз да не се предвижда глава за интеграция на икономическата политика.
В поредица от мои публикации през 2010-2012 подчертавам настойчиво, че Европа няма бъдеще ако не форсира интеграционните процеси във всички области. В условията на все по-активна глобализация разпокъсана Европа на 30 и повече държави или само номинално интегрирана, както е сега, тя няма никакви шансове за успех във все по-безмилостната конкуренция със световните икономически гиганти САЩ, Китай, Япония, а през следващите десетилетия и Индия, Бразилия и други. Неинтегрирана Европа ще се превърне във второстепенен играч на световната икономическа и политическа сцена.
39. Сегашната рецесия в Европа се обяснява с дълговата криза. Истината не е такава. Дълговата криза първо се прояви в Гърция, която има едва 2% от БВП на ЕС. При добро желание и умение Гърция можеше да бъде изолирана в карантина и кризата да се разреши сравнително лесно. Консервативните ръководители на някои европейски страни и на ЕС обаче имаха нужда от някакъв повод, за да оправдаят резкия завой от стимулираща към грубо рестриктивна политика. Дълговата криза се оказа такъв повод. Затова я истеризираха и допуснаха тя да обхване и други страни.
Аз бях пръв между учените икономисти в България, който разкритикува аргументирано преждевременния обрат от стимулираща към брутално рестриктивна политика в ЕС, в основата на който са правителствата на Германия и Франция. Това беше наложено и на другите страни членки. На задлъжнелите се натрапва прекалено рестриктивна политика с която се ограничава още повече тяхното вътрешно потребление, растежа, заетостта, доходите, потенциала им за износ, бюджетните приходи. Всичко това води до още по-голяма задлъжнялост. Така проблемът със задлъжнялостта се влошава, а не се решава. Това осъжда Гърция и другите по-малки задлъжнели страни на продължителна рецесия и стагнация. То също осъжда целия ЕС през тази и следващите години, а може би и през цялото десетилетие на рецесия и стагнация. Това подкопава самото съществуване на ЕС, отслабва го все повече, забавя интеграционните процеси, намалява доверието на гражданите в европейската интеграционна идея и европейската солидарност. ЕС не е съюз за финансова стабилност, а социална пазарна Европа, където главна цел е човекът и подобряването на качеството на неговия живот.
По това писах неколкократно през 2010, 2011 и 2012 г. Виж например публикация № 328. По това време по същия въпрос със същите оценки се появиха и публикации на Дж. Стиглиц, Пол Кругман, Нуриел Рубини и други икономисти.
40. Разкривам една от големите заплахи за успешното развитие и дори за оцеляването на еврозоната и на ЕС. При вземането на най-важните управленски решения ръководителите на страните членки не поставят на първо място стратегическите фундаментални интереси и цели на общността, в името на нейното оцеляване и просперитет, а държат сметка главно за тясно национални и дори корпоративни интереси на своите страни: новите членки от Източна Европа настояват да запазят ниските си пропорционални преки данъци и не желаят координация на данъчната си политика; Великобритания – получените още при присъединяването облекчения по членския внос и запазване на привилегированата позиция на Лондонското сити; Франция – големите аграрни субсидии и т.н. Не ми се иска да мисля къде ще стигне Европа ако продължава по този път. Колкото и да е трудно, сложно и деликатно, ръководителите на страните членки трябва да постигнат съгласие за даване приоритет на общите стратегически цели и интереси на съюза. Виж публикация № 328.
41. От икономическа гледна точка ЕС се нуждае от максимална интеграция на стопанската политика и на всички други видове политики. Без такава интеграция не е възможен социално-икономически прогрес и по-голяма роля на общността при решаване на световните проблеми. Това означава отнемане на все повече суверенитет от страните членки. Посяга се и на изконните права на суверена – народите на страните членки да определят съдбата си, като избират свои парламенти и правителства, които да провеждат желана от тях политика. Това е също толкова важно, колкото и интеграцията.
Как да се постъпва, при остри конфликти между двете еднакво важни потребности – интеграция и суверенитет? Особено ако в Брюксел доминират десни политици (както е сега), които провеждат консервативна икономическа политика, налагат я на страните членки и поставят в центъра на вниманието финансови показатели - балансирания бюджет и ниския публичен дълг. Същевременно в страните членки (примерно в група страни) народите са избрали леви правителства и желаят по-гъвкава социално ориентирана политика, която поставя в своя фокус - човека. Ако всички решения се вземат в Брюксел не се ли обезмислят парламентарните и други избори в страните членки? Ще го приемат ли народите на страните – членки? Как ще се съчетават двете еднакво важни гледни точки и как ще се избегват остри конфликти между тях? Допустимо ли е такива проблеми да се решават с мнозинство в Брюксел? Възможно ли е Европейският парламент да стане форум за консенсусно решаване на подобни конфликти? Или е нужен друг механизъм – политически съюз с лабилна икономическа и финансова интеграция? Няма обаче доказателства, че това ще работи. Виж публикации № 316 и 328.
42. България е между страните с най-нисък публичен дълг в ЕС. Няма икономически, социални или други причини за поддържане на такъв никому ненужен свръхнисък дълг Следва да се допусне повишение на публичния ни дълг от 16,3% от БВП в края на 2011 г. до 25-27% през следващите кризисни години, при разрешен от ЕС до 60% и прогнозиран около 86-87% за 2012-2013 г. общо за ЕС. С този допълнителен дълг могат да се вземат инвестиционни заеми за изграждане на нови обекти за високотехнологични и експортно ориентирани продукти на държавно-частно начало чрез създаване на специален инвестиционен фонд от около два-три милиарда лева, а също и за други инвестиционни цели. Това не застрашава финансовата стабилност на страната. Ако се прилага препоръчаната тук икономическа политика и при благоприятна икономическа ситуация в ЕС, може да се очаква постепенно излизане на България от кризата към 2014-2015 г. и икономически растеж около 4-5%. При такъв растеж ще се увеличат данъчните и други постъпления в бюджета и, ако е нужно, ще се осигури постепенно намаление на дефицита. Виж публикации №№: 311, 318, 326, 328, 329, 333, 336.
43. На основата на анализ на развитието на европейската и българската икономика подкрепям критиките в световната икономическа теория и практика срещу един от основните дефекти на консервативната икономическа теория: те търсят решенията на проблемите с бюджетните дефицити и задлъжнялостта само в съкращаването на персонал и на текущи и капиталови разходи. Доказвам, че следва да се съкращават само непроизводителни текущи и капиталови разходи, но не и производителни. Освен това, давам допълнителни аргументи при нашите условия, на тезата , че главният път за балансиране на бюджета е увеличаването на приходите. Каквито и съкращения да се правят не може да се постигне балансиран бюджет или намаление на прекомерна задлъжнялост, ако не се създадат условия за висок растеж, заетост, доходи, приходи в бюджета и осигурителната система. За повече информация и аргументи по тези проблеми виж представените публикации №№: 262, 263, 264, 265, 266, 268, 271, 272, 275, 279, 285, 287, 289, 290, 294, 299, 307, 311, 313, 316, 317, 318, 320, 326, 328,329,330,333,336.
4. Оценки на български и чуждестранни икономисти за моята работа
В последния раздел на списъка на представените публикации предлагам на вниманието на рецензентите няколко оригинални материала за оценките по мой адрес на наши и чуждестранни икономисти, вестник Financial Times, BBC Monitoring Service. Прилагам също коментар на в. Пари за отменената научна конференция в Икономическия институт на БАН, насрочена за 28 октомври 1998 г. по настояване на министър-председателя, защото аз трябваше да бъда главен докладчик. Там е дадена много висока оценка за Указ 56 и за мен като главен негов архитект (prime architect of the reform).
13 юни 2012 г.
Съставил: Иван Ангелов