Проф. Иван Ангелов
член-кор. на БАН
Забравените поуки от световната икономическа криза
Българската интелигенция има да играе много важна роля в това сложно време. Тя трябва да оценява високо професионално и от достойни граждански позиции сегашната ситуация; да вижда и предвижда в далечни хоризонти; да формулира и предлага текущи, средносрочни и дългосрочни решения в полза на обществото.
Прави ли тя това? За съжаление, не го прави! Като неделима част от пословично търпеливия и покорен български народ, тя е също пасивна, не говори изобщо или говори с приглушен глас за най-сериозните проблеми в нашето общество. Единици са тези, които имат куража да говорят на висок глас за политиката на правителствата, да критикуват техните грешки, да правят конструктивни предложения за успешното развитие на нашето общество, за ускорено догонващо развитие на икономиката за намаляване на голямото ни изоставане от другите страни членки на ЕС.
Съвсем малко са научните разработки, например в икономическата област, които изследват стратегическите дългосрочни проблеми на нашето ускорено догонващо развитие до 2020 г. и по-нататък до към 2030 и следващите десетилетия. Разработката на нашия колектив от 2003 г. „Стратегия за догонващо икономическо развитие на България до 2020 година”, (виж публикация №43 в моя сайт в интернет на адрес www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm ) продължена и актуализирана в публикацията ни от 2006 г. „Догонващо икономическо развитие – стратегия и реалности” (публикация № 71 в моя сайт), не бяха последвани от други научни изследвания от този род.
Много сериозни проблеми изникват по нашето текущо и дългосрочно развитие като член на ЕС, особено през последните години на световната икономическа криза и на сегашната дългова криза в ЕС. Моята разработка „Световната икономическа криза и България” (публикация №157 в моя сайт), доколкото познавам публикациите у нас, се оказа самотник в тази област. Още по-наложителни са разработки по интеграцията на България в ЕС и участието ни в еврозоната, по изпълнението на стратегията „Европа 2020”, особено сега през очакваните кризисни години.
Очевидно, Европа няма алтернатива, освен ускоряване на интеграцията в икономическото си развитие и в икономическата политика, в това число, особено интеграцията в бюджетната политика. Тук предстои да се вземат много трудни, дори болезнени решения от гледна точка на традиционните разбирания за национален суверенитет и запазване на съществуващите конкурентни национални предимства. България, заедно с другите страни ще трябва да предостави значителна част от националния си суверенитет в тази област на Европейската комисия (ЕК). Не е ясно обаче, до къде можем да си позволим да отидем в тази област, като съчетаваме нашите стратегически национални интереси със стратегическите интереси на общността.
Най-важната част от моето изследване за „Световната икономическа криза и България” е пета глава – Поуки от световната икономическа криза (сс.246-360). Въз основа на огромен материал от най-бурните месеци на кризата през 2008-2009 г. са изведени поуки за икономическата политика и за икономическата теория, предимно в глобален и европейски мащаб. На тази основа произтичат и съответни поуки на национално българско ниво.
Макар че е изминало още малко време от началото на световната криза и от публикуването на книгата, настъпиха важни промени в икономическото развитие и в икономическата политика. Постигнато беше крехко съживяване през 2010, започна ново потъване в Европа и България през последните месеци на 2011 г. и се очертава рецесия през 2012-2013 г. Всичко това позволява да се направи предварителна равносметка на поуките, очертани през 2008-2009 г.
Опитът за такава предварителна равносметка показва неблагоприятен общ резултат. Извлечени бяха полезни поуки, но сега – в края на 2011 и началото на 2012 г. повечето от тях са забравени. В следващите редове ще се спра на 10 от тези забравени поуки.
1.По ролята на държавата, особено по време на криза. Държавата изигра много важна роля за ограничаване на драматичните последствия от кризата през 2008-2009 г. и частично през 2010-2011 г. в Америка. Световните лидери бяха на кръстопът. Те трябваше да избират между две злини: Първо, да се намесят за спасяване от фалити на големи финансови и нефинансови компании и за стимулиране на вътрешното търсене. По този начин се смекчава (без да се предотвратява) рецесията, облекчава се негативното влияние върху заетостта, доходите, данъчните приходи в бюджета, вноските в осигурителната система, разходите за плащания на безработни и т.н. За тази цел бяха изразходвани трилиони щатски долари и се допусна временно повишение на бюджетните дефицити и на публичните задължения. Тук обаче искам да отбележа, че не е вярно твърдението на консервативните икономисти, че увеличените разходи по време на кризата са причина за дълговата криза в Европа (за повече подробности виж публикация №190 в моя сайт в интернет). Второ, да не се намесват и да оставят „разчистването” на кризисния терен да стане чрез масови фалити на компании, неограничени сривове на заетостта и доходите, на постъпленията в бюджета, увеличение на публичните задължения, накратко – безконтролно свободно падане на икономиката, както беше в САЩ през 1929-1930 г. по времето на Президента Херберт Хувър и неговия министър на финансите Андрю Мелън Това щеше да предизвика трудно предвидими социални и политически напрежения в глобални мащаби. Наверно по-големи и по-опасни от икономическата, социалната и политическата криза през 1930-те. Известно е, че тези процеси тогава доведоха на власт Хитлер в Германия. Сега можеше да се появи някакъв нов Хитлер на 21-ви век с много тежки последствия за света. Така лидерите на най-големите страни направиха неоценима услуга на света, като избраха по-малкото зло.
През ноемри 2008 г. с пристигането си във Вашингтон за срещата на Г-20 делегацията на Германия направи изявление, в което между другото се казваше, че те ще настояват за „нов баланс между държавата и пазара”. Същото заявиха делегациите на ЕС и на много други страни участници. Подобни изявления направи и г-н Осборн, тогава министър на финансите в сянка, а сега действителен министър на финансите на консервативното правителство във Великобритания.
На този фон беше естествено да се очакват конкретни мерки на правителствата през 2009-2011 г. Това, разбира се, не означаваше връщане към порочната практика на централното планиране от времето на тоталитаризма. Направени бяха козметични промени в законодателството на отделни страни, главно в подобряване на регулациите във финансовия сектор, но с ограничен обхват. Противно на очакванията, че световният финансов капитал ще се смири, поне временно, след тежкия удар, той предприе контраофанзива в стремежа си към реванш за унизителното си положение през 2008-2009 г. като главен причинител на световната криза. Офанзивата се засили в Америка след възстановяването на мнозинството на Републиканската партия в долната камара на Конгреса от началото на 2011 г. Тя се засили още повече и в Европа през втората половина на 2010 и през 2011 г., като поводът беше така наречената „дългова криза”.
Тази криза в няколко европейски страни беше изкуствено раздута и дори истеризирана в огромни размери в рамките на ЕС. Европейската десница се нуждаеше от оправдание и повод, за да осъществи преждевременно рязък обрат от стимулираща вътрешното търсене политика към рестриктивна политика, която потиска вътрешното търсене. Дълговата криза беше удобен повод. При подобни дългови кризи в отделни държави в миналото се е намирало решение предимно в рамките на тези държави. Сега обаче на някого беше нужно гръцката криза да се „европеизира” и дори „глобализира”. Необходим беше и изпълнител на замисления реванш.
Такъв изпълнител беше намерен в лицето на рейтинговите агенции. Те предприеха мащабно манипулиране на финансовите пазари, като демонизираха задлъжнялата страна, чрез системно понижаване на нейните кредитни рейтинги затрудняваха нейния достъп до финансовите пазари с повишаване на заемните лихви. Това правеше все по-трудно обслужването на големите задължения. Съответната страна потъваше все по-дълбоко в блатото на задлъжнялостта и нейното спасение налагаше намесата на другите европейски страни. И понеже мобилизирането на такива европейски ресурси не е лесно, създаденото недоверие към задлъжнялата страна се пренасяше и върху другите европейски страни. Така гръцката дългова „зараза” обхващаше цяла Европа, а чрез нея се пренасяше и върху световната иконовика. Наистина, добре замислено и още по-добре изпълнено.
Целта е изтласкване на легитимните правителства на държавите и дори на ръководните органи на наднационалните общности, каквато е Европейският съюз, от формирането на държавната и общностната икономическа и финансова политика. Макар и дискредитирани още преди и по време на световната криза, рейтинговите агенции, които са частни дружества, недостатъчно контролирани от държавата и още по-малко от обществото, навлизаха все повече и повече в суверенната територия на легитимните държавни институции, узурпираха техните управленски функции и ги изтласкваха от формирането на държавната политика.
Присвоиха си статута на притежатели на истина от последна инстанция. Започнаха да налагат същата погрешна макроикономическа и финансова политика, която причини световната криза. И резултатът не закъсня – Европа вече навлиза в нова рецесия, а може би и в нова финансова криза, преди да е излязла от предишната. Изявленията на някои видни западноевропейски политици, между които и френският президент в края на януари 2012 г., че Европа вече решава най-важните си проблеми и започва да излиза от кризата, не са подкрепени със сериозни аргументи и надеждите му няма да се потвърдят. Можете ли да си представите накъде върви светът ако управлението на глобалните икономически процеси се поеме фактически от рейтинговите агенции?
2. По значението на финансовата и социалната стабилност. И преди кризата беше извесно, че финансовата и социалната стабилност са еднакво важни. Кризата обаче затвърди тази безспорна истина. Всички сериозни автори са съгласни, че една от важните причини за световната криза беше нарастващата социална поляризация: между севера и юга, между старите и новите пазарни икономики и вътре в отделните страни – развити и развиващи се. Президентът Саркози многократно заяви по време на кризисните месеци, че „сегашният капитализъм е предателство спрямо нашите идеали за капитализма”. Той имаше предвид, че в името на високите и бързи печалби бяха системно пренебрегвани жизнените интереси на стотици милиони хора. Подобни изказвания бяха правени и от много държавници от други страни, а също и от международни институции. Почти всички големи учени твърдяха, че крайна цел на икономическата политика трябва да бъде подобряването на качеството на живота на хората.
Какво обаче става сега? Свидетели сме на грандиозна подмяна на целите със средствата на икономическата политика. Главни цели на икономическата и на финансовата политика са намаляването на бюджетния дефицит и на публичния дълг. Някои чуждестранни и наши политици и икономисти – пазарни фундаменталисти твърдят постоянно по медиите, че трябва да се намаляват дефицитите и задълженията, да се ограничава разпределителната роля на бюджета. Дори настояват максимално допустимите тавани да се запишат в конституциите.
Но почти нищо не се казва за застрашително намаляващата заетост, растящата безработица, намалението на реалните разполагаеми доходи, свитото потребление, растящата бедност и социална поляризация, увреждането на околната среда, изострянето на демографската криза, намаляващата сигурност за утрешния ден. При 16 млн. души през 2008 г. безработните в ЕС нарастнаха до 23,7 млн. в края на 2011 г. Безработицата през последните години е стабилна около 10%, а в еврозоната достигна 10,4% в края на 2011 г. При достигане на прекомерно високи равнища, безработицата и бедността може да взривят обществения климат, както се е случвало многократно в миналото. Никой, обаче не предлага максимално допустимата безработица, примерно 6%, или минималният годишен приръст на реалните доходи, примерно 3%, също да се фиксират в конституциите на страните членки.
Доколкото се говори за растеж, десните политици и икономисти ни внушават, че това ще се постигне чрез уволняване на персонал, съкращаване на текущи и капиталови разходи, т.е. чрез така наречената бюджетна консолидация. Пренебрегва се напълно, че тази поголовна рестриктивна политика потиска вътрешното търсене (домакинско, държавно и инвестиционно) и по този начин ограничава възможностите за икономически растеж. Няма случай в стопанката история, когато рестрикцията да е довела до растеж на БВП. Достатъчно е да се надникне в уравнението на Кейнс по което статистическите служби в целия свят сега изчисляват БВП, за да се убедим в това:
БВП = потребителско търсене + държавно търсене + инвестиционно търсене + износ - внос
А когато такава рестриктивна политика прилагат всички страни в даден регион, в случая – ЕС, които търгуват активно помежду си, косвено се ограничава и външното търсене на всяка от тях. Крайният резултат от всичко това е новата рецесия в общността.
В обществото се подсилват изкуствени тревоги, че високите бюджетни дефицити и дългове едва ли не застрашават съдбата на държавите. Те прикриват фактите, че високите дефицити и задлъжнялост са съпътствали отдавна развитието на богатите държави. И не се е случила никаква дългова катастрофа, с която ни плашат сега. Великобритания, например през последните 170 години има публичен дълг над 100% от БВП в продължение на 81 години. Франция пък има бюджетни дефицити през всичките години от 1974 г. до сега. Това важи и за много други богати европейски страни. Ако се върнем назад до 1995 г. според статистическата служба на Европейската комисия – Евростат публичният дълг на 16-те страни от еврозоната е бил 72,0% от БВП. Дългът на Белгия е бил 130,2%, Италия – 120,9%, Гърция – 97,0%, Унгария – 85,6%, Ирландия – 81,2%, Швеция – 72,8%, Дания 72,6%, Австрия – 68,2%, Португалия – 59,2%, Финландия – 56,6%, Германия – 55,6%, Франция – 55,5%, Великобритания – 51,2” и т.н.
3. Още през 30-те години на миналия век Дж. М. Кейнс писа, че „по време на криза умереният бюджетен дефицит е не само допустим, но и необходим”. Почти всички развити страни приеха и приложиха този принцип и изразходваха трилиони долари за спасяване от фалити на финансови и нефинансови компании и за стимулиране на вътрешното търсене. Както посочих по-горе, другата алтернатива беше много по-страшна. Те бяха достатъчно мъдри в тази сложна ситуация и избраха по-малкото зло. Излизането от този кризисен режим на функциониране на икономиките трябваше да стане постепенно до пълното и необратимото преодоляване на кризата.
Какво обаче стана в Европа през 2010-2011 г.? Като се оправдаваха с дълговата криза в няколко европейски държави, ръководителите на ЕС направиха рязък обрат към силно рестриктивна политика за бързо постигане на балансиран бюджет и намаление на публичния дълг. Такъв обрат можеше да се оправдае само за няколко силно задлъжнели страни, но не и за останалите. Известно е обаче, че всяка рестрикция потиска вътрешното търсене. Толкова по-вреден е този потискащ ефект за полуболни – полуздрави икономики. Повторена беше принудителната грешка на Ф. Д. Рузвелт от 1936-1937 г., когато под натиска на враждебния нему Конгрес и Върховен съд, той привключи от умерено стимулираща на силно рестриктивна политика за бързо балансиране на бюджета. Тогава Америка навлезе в нова рецесия. Същото се повтаря и сега в Европа в края на 2011 и през 2012 г. Това е класически пример за неспособността на европейските правителства да се поучат от грешките в миналото.
4. Тогавашният германски министър на финансите Щайнбрюк заяви през ноември 2008 г.: „Всяка система, доведена до своята крайност се саморазрушава”. Това е много сполучливо обобщение на историческия световен опит. Тази оценка беше подкрепена и от други западни мислители през онези месеци. Добре е да помним, че същото се случи през 1990-те години и със социализма. Защото ръководителите на Съветския съюз узурпираха социалистическите идеи, прилагаха ги в силно извратена форма и ги превърнаха в религиозна догма.
Какво става сега? Голямата част от действията на видни политици и някои икономисти в Европа са насочени в обратна посока на това, което произтича от горното заключение. Те свеждат всичко до макрофинансовите показатели на икономиките и държавите. В центъра на всички критерии за успешност или неуспешност във функционирането на европейските икономики е нивото на бюджетния дефицит, на публичната задлъжнялост, стабилността на банковата система и т.н. Тези показатели са важни, но не са единствените и не подменят останалите икономически, социални, екологични, демографски, здравословни, образователни, хуманитарни и други характеристики на системата. Както вече посочих, осъществява се гигантска подмяна на целите със средствата на икономическата политика. Пренебрегва се най-важната нейна цел – качеството на живота на човека и се подменя с отделни инструменти на икономическата политика.
Особено тревожно е поведението на трите рейтингови агенции и активната им дейност през 2010-2011 г. по манипулиране на световните финансови пазари. Стигна се до там, че присвоили си правото на притежатели на истина от последна инстанция, те претендират че единствено правилно е тяхното мнение по управлението на световната икономика. Заимствайки функциите на римския папа в католическата религия, те се превръщат във върховни съдници за правилно и неправилно, за добро и лошо в световната икономика. Със своите действия напоследък те определят съдбата на легитимни правителства, на еврозоната, на ЕС и на милионите техни граждани. Такъв абсурд не се е случвал през съвременната стопанска история. Това е безпрецедентно поведение на частни сдружения, заели се да отнемат функциите на легитимни правителства. Тревожно е също, че националните правителства и ръководните органи на ЕС не предприемат категорични ответни действия срещу този финансов терор.
Ако не се чуят предупрежденията на участниците в дискусията „Нов свят - нов капитализъм” на страниците на в. Файненшъл Таймс от януари до март 2009 г. за тотално реформиране на капитализма като система; на сегашната дискусия за „Кризата в капитализма” на страниците на същия вестник; дискусията на поредния Световен форум в Давос през януари 2012 г.; а и редица други предупреждения на световно известни мислители през последните години, капитализмът е изправен пред много сериозни предизвикателства през следващите години и десетилетия. Противоречията в него са толкова изострени, че ако не се реформира радикално и тотално, той се превръща в пречка за общочовешкия прогрес и съдбата му е предопределена.
Може би си струва тук да напомня мой доклад на Национална конференция „За зрялото социалистическо общество” на 30 април 1985 г. в Дома на учените край Варна, където, отклонявайки се от текста на доклада заключих със следните думи: „Необходима е радикална икономическа реформа. Ако тя не бъде предприета се поставя под въпрос съдбата на социализма като икономическа и политическа система”. Тази мисъл беше доразвита и подсилена в моя статия във в. Труд на 20 септември 1985 г. Известно е какво се случи през следващите години.
5. Кризата потвърди за пореден път, че задължително условие за нормално развитие на всяка икономика е балансираното отношение на държавата към труда и капитала. Всяко отклонение от този принцип води до остри вътрешни икономически дисбаланси, до социално и политическо напрежение. То е пагубно за обществото. В такава обстановка не е възможно нормално икономическо развитие. Противно на твърденията на консервативните икономисти, колкото по-хомогенно в социално отношение е едно общество, в което икономическите и социалните конфликти се разрешават чрез преговори и взаимни компромиси, толкова по-успешно е неговото икономическо и социално развитие. Под хомогенност в случая не разбирам абсолютна уравниловка, а умерено доходно и друго разслоение.
През есента на 2008 г. президентът Буш и неговият финансов министър Полсън поискаха от Конгреса на САЩ разрешение за ползване на още 700 млрд. дол. бюджетни средства (в допълнение на получените 300 млрд. дол. през пролетта на същата година) за спасяване на застрашени от фалит финансови институции. Обосновката към това искане е била само от няколко страници и се предвиждали само действия в полза на застрашените институции. Надига се мощна вълна от недоволство на гражданите, настояващи за мерки в защита на данъкоплатците, безработните и други застрашени слоеве от населението. Те настояват компаниите, получаващи държавни помощи да поемат и отговорности за използване на тези средства, преди всичко за възобновяване на кредитирането на стопанската дейност. Появи се движението „Маin street vs. Wall street”. Под натиска на това движение искането за 700-те млрд. дол. стана по-балансирано, по-широко по обхват и с по-ясни права и отговорности на получателите на средствата и на правителството като представител на данъкоплатците.
Какво става сега? Бремето на кризата в Европа като цяло и в най-задлъжнелите страни се стоварва върху бедните и средните слоеве. Правят се поголовни съкращения на бюджетни и други разходи, големи уволнения на персонал. Особено небалансирани са мерките в задлъжнелите страни като Гърция, Португалия, Италия, Испания и други. В същото време се осъществява мащабна рекапитализация на банките, не се търси отговорност от виновните политици, банкери и други финансисти от съответните задлъжнели страни; от банките кредитори, които сигурно са познавали истинското положение на своите клиенти; та дори и от Европейската комисия, която години наред е наблюдавала пасивно грубите финансови нарушения в съответните страни. Европейската централна банка предостави в началото на януари 2012 г. над 450 млрд. евро с тригодишен срок на около 500 банки.
В кратка редакционна бележка на сегашната дискусия за кризата в капитализма на страниците на Файненшъл Таймс е посочено, че в стоте компании, листвани по индекса FTFE (Футци) средната заплата на ръководителите на компаниите през 1980 г. е превишавала 14 пъти средното възнаграждение на работещите в компаниите, а в 2010 г. – 75 пъти. Израз на същото поведение е продължаващият отказ на САЩ, Канада, на редица държави в ЕС, и други против въвеждането на данъка върху финансовите трансакции.
Такова е поведението и на българските власти. В данъчната система на България преобладават приходите от косвени данъци (ДДС и акцизи), които се плащат от цялото население, включително и най-бедните, а приходите от преки данъци (корпоративен, данък върху доходите на физическите лица), които се плащат от по-богатите, имат далеч по-малък дял. През последните години осреднените приходи на бюджета в страните от ЕС от ДДС са били 6,9% от БВП, а в България – 10,8%. Осреднените приходи от акцизи в ЕС са били 2,5% от БВП, а в България - 6,4%. А осреднените приходи от данъка върху доходите на физическите лица в страните от ЕС са били 9,5% от БВП, а в България само 3,0%.
Прави впечатление, че някои развити страни (САЩ, Германия, Великобритания, Франция, Италия, Испания и други) повишиха преките си данъци през 2009-2011 г., което създава по-балансирано разпределение на данъчното бреме по време на кризата. В България, известна с най-ниските си преки пропорционални данъци (10%) в ЕС и без облагаем минимум, не дават и дума да се изговори за тяхното повишение. Във всички страни има данък върху имотите. Най-висок е той във Великобритания – 3,53% от БВП през 2008 г., следвана от Франция – 1,86% и т.н., а в България е най-нисък – 0,20%. Постъпленията в бюджета от този данък във Великобритания са били 9,48% от всички данъчни приходи, в Ирландия – 4,54% и т.н., а в България – 0,61%.
6. Кризата в Европа показа за пореден път провала на англосаксонския модел за управление на икономиката. По време на кризата беше препоръчано да се търси най-подходящо съчетание между най-доброто от скандинавския модел и социалната пазарна икономика на континентална Европа.
Какво става сега? С настоящите действия на ръководителите на Германия и Франция, а също и на другите европейски страни и ръководителите на ЕС по същество се погребва социалната пазарна икономика в Европа и се загърбва стратегията „Европа 2020”. В центъра на вниманието на икономическата и финансовата политика е Фискалният пакт. Методът за неговото изпълнение е поголовната рестрикция, а сърцевината му – намалението на бюджетните дефицити и на държавния дълг. Почти не се говори за произтичащата от тази политика стагнация в растежа през следващите години, за нарастващата безработица, стагнацията и дори намалението на реалните доходи, нарастващата доходна поляризация, замърсяването на околната среда, изострянето на демографската криза в някои европейски страни и т.н. Съдържанието на социалната държава (растеж, заетост, доходи, здраве, образование, социална справедливост и т.н.) и на стратегията за устойчив (т.е. екологосъобразен) растеж, по-висока производителност и конкурентоспособност не само липсват от Фискалния пакт, но стават невъзможни при изпълнението на предвидените в него мерки. А всичко това ще води до по–голямо социално и политическо напрежение.
Едва ли е случайна появата в тазгодишния Световен икономически форум в Давос, Швейцария на теми за дискусия като: „Капитализмът на ХХ век оправдава ли надеждите на обществото на ХХI век?”, „Необходим е ремонт на капитализма” и т.н. Създателят и председател на форума Клаус Шваб каза, че тазгодишната среща ще фокусира вниманието си върху създаването на нов световен модел, тъй като капитализмът в сегашната му форма няма място в нашия свят; че светът се намира в период на дълбока промяна, която изисква нов начин на мислене; че не поставихме навреме правила, които да попречат на обезобразяването на системата.
7. Световните държавници и икономисти по време на кризата споделяха мнението, че една от най-важните причини за глобалната криза от 2008 г. е нарастването на бедността и социалната поляризация между севера и юга, между старите и новите пазарни икономики, вътре в отделните страни. Говореше се за необходимостта от спешни мерки за тяхното смекчаване, а рязкото им намаляване фигурираше в задачите на хилядолетието на ООН, приети преди 10-15 години.
Какво става сега? Всичко това е забравено. За тези неща никой не говори и не се грижи. Главна грижа са бюджетните дефицити и публичната задлъжнялост. Всички мерки на държавата са насочени в тази посока. Както вече споменах, упорито се премълчава, че безработицата в ЕС в продължение на години е около 10%, че нарастнаха безработните.
Реакцията на народите по света и в Европа не закъсня. Разгърна се движението „Арабска пролет” в редица арабски държави, макар че неговите участници наверно ще останат излъгани, тъй като на власт идват ислямистки правителства. В САЩ се появи движението “Occupy Wall street”, което се пренесе и в Европа. Появи се движението на разгневените. Списание Time обяви ПРОТЕСТИРАЩИЯТ за човек на годината 2011. Загрижени за бъдещето на света интелектуалци обсъждат тези проблеми в Давос и на много други места по света. Още по-активно те се обсъждат и се набелязват програми за действие на ежегодния форум в Порто Алегре – Бразилия. Неслучайно президентката на Бразилия Вилма Русеф тази година отиде на форума в Порто Алегре, а не в Давос.
8. Една от много важните поуки от световната криза беше, че е необходима нова архитектура на световната финансова система. Бяха отправени много остри критики срещу МВФ, по неговото поведение и отговорност преди и по време на кризата. Предлагаше се дори неговото закриване, евентуално обединяване със Световната банка и цялостна реорганизация на световните финансови институции. Препоръчваше се засилване на влиянието на новите пазарни икономики и на развиващите се страни при вземането на решения в световните финансови институции, и т.н.
Какво става сега? Критиките към МВФ бяха бързо забравени и се пристъпи към увеличаване на неговите ресурси и разширяване на функциите му. Последна мярка в това отношение беше решението на Европейския съвет от 9 декември 2011 г. за предоставяне на 200 млрд евро на МВФ за подпомагане на задлъжнели европейски страни. Докато по-рано МВФ се занимаваше почти изцяло с развиващите се страни, сега са включени и няколко европейски страни. Направени бяха козметични промени в квотите за гласуване на решенията, които имат по-скоро символично значение. Като изключим няколко академични прояви и предложения в тази област на ООН, където активна роля играеше Джоузеф Стиглиц и още няколко изтъкнати икономисти, липсват съществени промени.
9. Важна поука от кризата беше, че трябва да се повиши ролята на новите пазарни икономики и на развиващите се страни в решаването на световните икономически проблеми. Това беше направено в контекста на появилите се преди кризата дисбаланси в световната търговия и свързаните с тях дисбаланси в натрупването на огромни валутни резерви на тези страни. Като негов огледален образ се натрупаха много големи дефицити в платежните баланси на САЩ и други развити страни, което наложи привличане на валутните резерви на новите пазарни икономики за покриване на дефицитите. За преодоляването на тези проблеми беше решено съществуващата до тогава Г-7 да прерастне в Г-20 и тя да поеме нейните функции по формирането на световната финансова политика.
Какво става сега? Нищо съществено не се промени през 2009-2011 г. Споменатите дисбаланси продължават да съществуват и дори да нарастват. САЩ и другите развити страни продължават да разчитат на валутните резерви на Китай, на арабските срани и други нови пазарни икономики. Г-20 играе ограничена роля в решаването на световните икономически и финансови проблеми и силните лостове остават в Г-7. Ако погледнем към Европа ще установим същата концентрация на власт и инициативи в рамките на ЕС. Всички най-важни решения се формулират предварително от ръководителите на Германия и Франция и с минимални корекции се приемат от другите страни членки. Прояви се дори ново понятие „Меркози”. Ролята на Европейския парламент е сведена до формално озаконяване на предварително взети от други решения.
10. Всички държавни ръководители и видни световни икономисти бяха за запазване на свободната световна търговия и лоялна конкуренция, без протекции, за да се избегнат грешките в това отношение по време на кризата от 1930-те години, когато повечето страни прибегнаха до активни протекционни мерки. Тези декларации, обаче бяха нарушени още по време на кризата с масираните държавни помощи за спасяване на заплашени от фалит финансови и нефинансови компании, за стимулиране на месната икономика и вътрешното търсене, за подпомагане на безработни. Повечето от новите пазарни икономики и развиващите се страни не разполагаха с ресурси за подобна намеса на държавата. Освен това, още по време на кризата френският президент предупреди френските фирми, че държавата няма да помага на фирми, които изнасят производствени мощности в други страни и създават нови работни места там, а не във Франция. Американскиият конгрес пък направи опит да запише в закон, че в подпомаганите от държавата инфраструктурни проекти трябва да се използва само произведена в САЩ стомана. Този опит, обаче беше осуетен от по-далновидни законодатели.
Какво става сега? Съществени подобрения не са настъпили. Заражда се, обаче нещо много опасно. Политиците и големите икономисти твърдят официално, че са за съществуването и развитието на силна Европа с важна роля в решаването на световните дела, дълговата криза в няколко европейски страни беше истеризирана, опасните й последствия - силно преувеличени, тя беше превърната в общоевропейска и дори световна криза. В корена на това беше опитът за реванш на световния и особено на американския финансов капитал, като ответен удар срещу намеренията за засилване на регулациите на финансовия пазар на регионално и глобално равнище. Изпълнител на тази „мокра поръчка” на финансовия капитал бяха трите американски рейтингови агенции. С активните си действия по намаляване на рейтингите на отделни финансови институции, след това – на отделни държави и дори на целия Европейски съюз, те манипулират финансовите пазари, възпламеняват още повече последствията от дълговата криза и я превръщат в общоевропейска и дори световна. Със своите действия те изтласкват законно избраните национални правителства и наднационалните институции на ЕС от вземането на най-важните решения по управлението на икономиката и се стремят да заемат тяхното място. Можем да си представим какво ще се случи със световната икономика и със живота на хората, ако управлението бъде по същество поето от такива частни стопански сдружения с користни интереси! И също толкова опасно – ако тези действия дестабилизират еврото, еврозоната и дори Европейския съюз, че доведат до тяхното разпадане. Това може да има драматични последствия за Европа.
Заключение
Горният анализ потвърждава известното и до сега, че общественото развитие, в това число и развитието на икономическата теория и стопанската практика е много сложен и противоречив процес. Очевидните истини, потвърждавани многократно в живота, трудно си пробиват път. Противоречията между обществените групи и техните интереси са толкова силни и борбата между тях толкова жестока и без правила, че много често причинителите на обществени катастрофи и икономически кризи обвиняват за това жертвите на катастрофите и кризите. Привържениците на консервативното статукво обвиняват борците за промяна. Привържениците на старото обвиняват борците за новото. Консерваторите обвиняват реформаторите. В обществения живот и в икономиката няма лесни резултати. Прогресът се постига чрез непримирима борба на противоречия. Той е поредица от поражения и победи.
Борбата между новото и старото е толкова стара, колкото и човешката цивилизация. Тази борба е особено жестока в обществото, където се преплитат противоречиви, често пъти взаимно изключващи се интереси. Сблъсъкът на такива конфликтни интереси често е водил в миналото до въоръжени конфликти. Желателно е в наше време това да се избегва и те да се решават чрез взаимни компромиси.
През есента на 2008 и през 2009 г. в световната икономическа литература доминираше мнението, че консервативните икономически теории и практики са претърпели поредното тежко поражение от което трудно ще се съвземат в близко време. Дори и най-големите консерватори в САЩ бяха силно разколебани и склонни да приемат с някои уговорки съвременното кейнсианство. Оказа се, че новото и този път много трудно си пробива път в съзнанието на хората и в стопанската практика.
Човечеството не се е научило да черпи от собствения си исторически опит. Големите обществени групи и излъчваните от тях политици бързо забравят поуките от близкото, и още по-бързо и по-пълно – поуките от по-далечното минало.
Някои хора смятат, че народите не грешат или грешат по-рядко. Съвременната обществена практика не потвърждава такава, логична на пръв поглед, теза. Примерите от миналото столетие са многобройни. Те се трупат и през новото столетие. Гражданите на САЩ, например, направиха лоша услуга на себе си и на Америка като дадоха мнозинство на републиканците в долната камара на Конгреса и с това създадоха институционален блокаж в най-високите и най-важни коридори на властта. Сега всички решения за по-скорошно излизане от кризата ще се приемат по-трудно или изобщо няма да се вземат. Не прави изключение и България. Нашите избиратели, може би загубили ориентация поради липса на реален избор, в 2001 г. подариха властта на Симеон Сакскобургготски, а след това на неговия бодигард. Кой ли ще бъде следващият „месия”!
В средите на капитала по-консервативен е финансовият капитал и относително по-малко консервативен – индустриалният капитал. Първият е по-нестабилен, повече склонен към незаконни спекулации и паразитно обогатяване. Той не произвежда пряко материални и духовни блага, а би трябвало да участва косвено в тяхното създаване. Както са се изразявали видни икономисти и държавници още от времето на Ф. Д. Рузвелт, финансовият капитал богатее чрез „опаковане и преопаковане” на финансови инструменти и постига огромни печалби чрез финансови сделки, които не допринасят за повишаване благосъстоянието на гражданите. По-скоро обратното. За разлика от индустриалния капитал, финансовият капитал не се задоволява с каква да е печалба. Негова свещена цел е бързата максимална печалба. В този си стремеж той не се спира и пред най-тежките престъпления, както казваше на времето Карл Макс. Без да го идеализирам, индустриалният капитал се стреми да печели чрез създаване на материални и духовни блага. За разлика от финансовия капитал, неговият път към нормалната печалба минава (или е принуден да минава) по-често през задоволяването на човешки потребности в условията на лоялна конкуренция.
Най-големите общественици, учени и държавници все по-добре виждат и на все по-висок глас говорят, че сегашният капитализъм все повече се отдалечава от ценностите на обществото. През януари 2012 г. на световния форум в Давос, Швейцария едно от основните заключения беше , че капитализмът на 20-ти век все по-малко отговаря на потребностите на обществото през 21-ви век. Това важи и за традиционните икономически теории. Пазарът е едно от най-великите открития на човечеството. Но все по-очевидно е, че времето на свободния нерегулиран пазар е отминало, че трябва да се търсят нови по-съвременни форми на пазара, за по-рационално съчетание между пазар и държава.
Двадесети век беше век на гигантски обществени експерименти. Наред с всичко друго, през миналото столетие беше доказано, че е отминало и времето на конфронтационната формула „или пазар, или държава”. В Съветския съюз, Китай и другите страни с централно планирана и административно командвана икономика беше доказано, че при пълно отрицание на пазара, държавата не може да създава и управлява ефективна икономика, задоволяваща потребностите на хората. А пълното отрицание на пазара е възможно само в условията на политическа диктатура.
В САЩ, Западна Европа и други региони на света беше доказано, че успешно развитие на икономиката, рационално насочване на ресурсите, справедливо разпределение на благата, всеобщо благоденствие и поставяне на човека във фокуса на икономическата политика не е възможно само чрез свободния нерегулиран пазар, при отстраняване на държавата от управлението на икономиката. Формулата на президента Рейгън, че „държавата не може да решава проблеми, защото тя самата е проблем”, освен че е случайно благозвучно съчетание на звуци, не решава нищо и обърква всичко. Най-ново доказателство за това е, че през бурните месеци на есента на 2008 г. и пролетта на 2009 г. гигантските частни финансови и нефинансови компании в Америка, Европа и други региони на света се молеха на колене пред „лошата” държава да ги спасява от фалити. И тя го правеше с парите на стотиците милиони данъкоплатци.
Решението е в принципа „и пазар, и държава”. Бъдещето на света е в регулираната пазарна икономика. Пазарът и държавата трябва да се допълват и да си помагат взаимно. Във фокуса на икономическата политика трябва да бъде поставен ЧОВЕКЪТ - подобряването на качеството на неговия живот. На тази цел трябва да бъдат подчинени средствата на икономическата политика: инфлация, лихва, мита, данъци, бюджет, публичен дълг, платежен баланс и т.н. Трябва да се преустанови гигантската подмяна на целите със средствата на икономическата политика.
Икономическата теория трябва да подскаже колко пазар и колко държава. До къде в конкретни условия да се простира свободната творческа инициатива на пазарните субекти и от къде започват регулативните функции на държавата. Как те да се допълват взаимно, без да се изключват. Като се изостави взаимното заклеймяване, необходим е нов синтез между най-доброто в наличните икономически теории, разширен и доразвит с нови идеи, нови принципи, нови критерии, нови подходи, подсказвани и изисквани от новото време. Икономическата теория ще докаже, че обслужва добре интересите на човечеството ако постигне този сполучлив синтез през следващите години и десетилетия и ако постави във фокуса си негово величество - ЧОВЕКА.
31 януари 2012 г.